Традиционното българско облекло неотменно присъства в народния живот - в ежедневния и в празничния бит, в системата на културата. То съпътства човека навсякъде от момента на раждането, когато се облича първата ризка, до погребението, за което задължителни са новите или венчалните дрехи.

Народното облекло, наред с езика и песенното творчество, е специфично културно явление с дълъг исторически живот. Оттук и неговата вековна роля на своебразен определител на българската народна култура, който създава зрителна представа за етническата специфика и за етнографското многообразие на народа. Оригиналните комплекти костюми и отделните образци от традиционни дрехи, както и високохудожествените шевици, тъкани и метални накити, представляват уникални културно-исторически паметници.

Костюмните композиции от цялата историческо-етническа територия на страната могат да бъдат класифицирани в следните основни типове и разновидности:

  • Женска - двупрестилчена, сукманена, саяна и еднопрестилчена
  • Мъжка - белодрешна и чернодрешна носия

Традиционното народно облекло е преди всичко дело на домашното производство - на женския усет и творчество. Мястото на мъжете в този процес е незначително: в отделни случаи те участват в обработването на кожи или при съшиването им в части от облекло. Постепенно традиционните патриархални условия на домашното производство на облекло се променят. През XVIII - XIX век все повече се обособяват специализирани занаяти. Майстори терзии изработват горни и връхни дрехи главно от състава на мъжките костюми. Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, които навлизат масово в домашното тъкачество през втората половина на XIX век. Кожата заема сравнително ограничено място - за калпака, ногавиците, цървулите. Тя традиционно присъства главно в състава на мъжкия костюм, разпространен във високите планински области.

Структурата на българските народни костюми е сложна

Тя се променя в зависимост от конкретните условия на труд и начина на живот в патриахалното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и горната дреха. За мъжкия костюм - формата и цветът на горните дрехи.

Основният състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза, две престилки (закрепени на кръста - една отпред и една отзад) и колан. Ризата е бърчанка, с преден и заден отвесен плат и дипли. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален или отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти (вълненик, бръчник, тъкмейник, пещемал, кърлянка, завешка) и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг и се завива неколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва само в Дунавската равнина.

Сукманената женска носия е най-масово разпространената. Нейният териториален обхват е много широк: планинските области на централните български земи, районите покрай Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройни са регионалните и дори локалните разновидности на горната дреха – сукманът, с туникообразна кройка и дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, а по-рядко - с късо ръкавче. На определени места той е и с дълъг ръкав.

Украсата на тази дреха е съсредоточена по полите, по пазвите и по краищата на ръкавите. Кройката на сукмана определя три главни  разновидности с географски очертано разпространение.

  • В Западна България сукманът е с веревно разположени клинове, които се спускат от кръста на жената. Оттук е и названието му - късоклинест.
  • В Централна България сукманът се нарича висококлинест: с трапецовидни или правоъгълни клинове, вмъкнати високо в раменната извивка.
  • В източните райони (по склоновете на Източна Стара планина и по бреговете на р. Дунав) е разпространен ограничено сукман от две части: безръкавен, къс до подгърдието елек (чапак) с прикачена към него ситно набрана в кръста пола. Поясът обикновено е широк и дълъг - колкото да се завие неколкократно около кръста. Оцветен е в черно или червено.

Престилката е най-яркият декоративен център на сукманената носия. Орнаментката й е богата, яркоцветна и контрастна.

В етнографските проучвания върху произхода на сукмана се предполага, че той е дубльор на първоначалната основна дреха - ризата.

Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая - постоянна горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина.

Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите.

В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан и престилка в червен цвят на ивици.

Саяната носия е разпространена главно в южните и в югозападните области на българската етническа територия.

Еднопрестилчената женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав: дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата или двуплата престилка. Има и отворена връхна дреха (антерия, забун, кафтан).

Мъжкото облекло на българите

е белодрешно и чернодрешно - по цвета на горните дрехи. Всъщност това не са разновидности, обособени по географски принцип, а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло.

За най-старинен образец се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати поли над бели вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан. Удобен за работа.

Мъжката белодрешна носия включва в състава си туникообразна риза, гащи и горни дрехи.

Гащите са в две разновидности: беневреци - с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици, и димии – с широки и къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник, голяма дреха). Поясът е предимно от червена тъкан. Завива се стегнато около кръста на мъжа.

Втория вид мъжка носия - чернодрешната - е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло, най-изявен през епохата на Възраждането. От края на XVIII докъм средата на XIX век мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба (вид вълнен плат). Шие се от черен или кафяв шаяк (вълнен). Гащите (потурите) са широки, с обилна украса от черен гайтан. Любопитна е широко разпространената народна представа за тях: колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им, толкова е по-заможен притежателят им.

Горните дрехи (елек, аба, антерия) са с прави очертания и къси до кръста. Поясът е плътно завит около кръста: вълнен, червен, забележителен с широчината си. Останалите части на облеклото - колан, типичен кожен калпак, цървули - са принадлежности и на белодрешния костюм.

В редица български традиционни костюми се поддържат белези и елементи, разкриващи по-старинен пласт на битуване. Те са символичен знак за възраст, за семейно положение, за участие в обреди и обичаи. Най-изразителна в този смисъл е украсата на костюма: съдържанието, композицията, колоритът на текстилната орнаментика. Показателен е и начинът на обличане на отделни дрехи, а също и принадлежностите към тях. Например косите на момите са винаги открити, а на невестите - закрити. За младата невеста е задължителна бялата връхна дреха, а за момата е забранена. В сватбения обряд израз на венчалната символика е червеният превес (мъжки червен пояс), преметнат през главата.

Символиката на социалните отношения е ярко изразена в обредните костюми на лазарките, на еньовата буля, на пеперудата за дъжд, на коледарите, русалиите, кукерите.

Текстилната декорация е разположена по откритите части - пазви, краища на ръкави и поли, пояси, колани, клинове, престилки, забрадки, чорапи.

Материалът е на базата на изказването на проф. д-р Николай Ников за националните костюми на българите на събитието, преминало под мотото „Покажи традицията! Подари празник!“ и представило националните женски облекла на Мароко и България, на 16 ноември 2017 г. То бе организирано от сдружение „Спектър 21 век“, посолството на Кралство Мароко и Съюзът на българските журналисти в резиденцията на мароканския посланик у нас. Повече за него може да прочетете ТУК.

Снимка горе: Любен Джорински

Долу: 1, 2, 3 - сп. „Черно и бяло“; 4, 5, 6, 7 и 8 - Даниела Петрова

Ред първи: Двойка в тракийски костюми, мъжът в гръб е в македонски; Варненска женска носия и проф. Ников в плевенско мъжко облекло; Шопско облекло; Македонски костюми