Печат 

Можете ли да си представите столицата ни без статуята на „Света София”, протегнала ръце към изгрева и звездите? Или без бронзовите фигури на Пенчо и Петко Славейкови, седнали на пейката на любимия за софийските интелектуалци площад? Или без слънцето, грейнало на фасадата на Националния дворец на културата? Градът ни няма да е същият без тези творения. Дори историята му няма да е същата.

Защото появата на всяка нова творба на Георги Чапкънов – Чапа, освен възхита, буди и дебати. Къде да бъде поставена, защо е направена така, а не иначе?

А след време, когато страстите утихнат, тя се страства с града. И той вече не може да диша без нея. Така бе неотдавна със скулптурата на Гарибалди на едноименния площад. Така бе и с паметника на големия сатирик Радой Ралин. Къде да го поставим - на Ларгото или в неговия квартал? София се раздираше от полемика, докато накрая той намери своето място - на малкото оживено площадче пред бившето кино „Изток” /незнайно защо днес превърнато в магазин/. Сатирикът минаваше оттам всеки ден, а хората го спираха, разговаряха с него, дискутираха. Днес, благодарение на своя приятел – Чапа, той е пак сред тях, овековечен сред забързания човешки поток.
В крайна сметка, напук на всичко и на всички, София обича своя голям ваятел. А и той нея. Разбрахме го, когато в разговора ни художникът неочаквано изрецитира стиховете на Миряна Башева: „Този факт е световно известен - че на ”Руски” започва денят. И цъфтят в суматохата кестети. Прецъфтяват... И пак цъфтят!” А иначе Чапа ни разказа за живота си, творбите си, мечтите си, започнали от...


Черкезката къща на дядо ми

Роден съм в Добруджа, във Вълчи дол. Това беше едно село - сега град, на границата между Варненски и Добрички окръг. Роден съм в къщата на дядо ми. Там се е родил баща ми, там и аз. В една черкезка къща. И още оттам, значи от съвсем малък знаех, че ще ставам художник и нищо друго. Баща ми се занимаваше с рисуване, беше самоук художник. В онази епоха се пишеха много лозунги, правеха се портрети на Сталин, Ленин, Георги Димитров... Ботев, Левски и други. Аз бях постоянно в ателието, където той работеше. И още преди да започна да чета, значи съвсем мъничък, пишех лозунги, без да знам дори какво означават. Например: „Сталин значи мир!”, „Да живее Първи май!”, „Да живее 24 май!” и т.н.
Баща ми беше и голям ловец. Често на гости във Вълчи дол идваха актьори от Варненския театър да хапнат заек или пъдпъдъци. Тези гости се забавляваха с мене, защото аз, въпреки че бях толкова малък, можех да нарисувам личностите, за които те говореха. Направил съм стотици портрети на целите политбюра тогава – съветското, българското, както и на класиците Маркс, Енгелс, Ленин... Расъл съм, дето се казва, в изключително културна среда.
По онова време се създаваха театри. И в Провадия се създаде такъв и баща ми отиде да работи в него като сценограф. Така началното си образование - до 7 клас, получих в този град. Като ученик там разбрах, че в София е създадена Художествена гимназия. Кандидатствах, приеха ме и оттогава, общо взето, най-много съм живял в София.


Даскал в Академията

Обучението ми в Художествената гимназия беше дълъг период – петгодишен, който окончателно предопредели с какво ще се занимавам. Имах прекрасни учители, особено един, който се казваше Петър Рамаданов. Той се беше прибрал от Франция в България поради силна носталгия и умря горкият тука като куче – беден и смачкан. Но беше изключителен човек. В младостта си бил приятел с Гео Милев, Николай Лилиев, Николай Райнов, Димчо Дебелянов... с цвета на българската култура тогава. По някое време отишъл на специализация в Италия, а после - във Франция. Останал там, но през войната го хванала носталгията и се върнал. Та той ме приласка, както се казва, обичаше ме като син, а аз го обожавах. На него дължах всичко.
След гимназията дойде казармата, а след казармата, следването в Художествената академия. Учих изящна скулптура. Трябваше да завърша висшето си образование с една степен над отличната. Тогава имаше такава оценка - „отличен с похвала”. Това ми даваше право при разпределението да остана да работя в София, стига да си намеря работа. Така и стана. Започнах в Комитета за наука и технически прогрес като макетист. И чаках да се появи добра възможност - конкурс за преподавателско място в Академията. Такъв се обяви и аз го спечелих. Бях даскал в Академията 23 години! По-голямата част от тях преподавах рисуване.
И така, жителство имах, но нямах ателие. Ползвах тези на колеги за по малко, примерно, за да направя скулптурен портрет на някой приятел. Правех го с мълниеносна бързина - за три-четири часа. Участвах в общите изложби с тези портрети, харесваха ги, купуваха ги. Бях тръгнал в попрището с всичка сила. В гилдията ме нарочиха като портретист, а на мен ми се правеше всичко. И тъй като нямах такава възможност, се насочих към малката пластика, която можех да си правя и вкъщи, на  леглото. И ми залепиха етикета „майстор на малката пластика”. Накрая се сдобих с едно ателие и започнах да правя по-големи неща.


Връзката ми с Габрово е кръвоносна

Домът на хумора и сатирата в града имаше един прекрасен основател – Стефан Фъртунов. Легендарна възрожденска личност. Той от една бивша кожарска фабрика направи съвременен музей на хумора и едно биенале, което се радва на голям световен успех и днес. Затам направих първо няколко по-малки работи, а после „Хитър Петър на магарето”, която стои на входа, Чарли Чаплин, Дон Кихот – все класически персонажи, без които човечеството не може да продължи напред. И явно малко по малко са ме забелязали, защото тръгнах напред. От тази епоха са скъпите ми приятелства с Борис Димовски, с Радой Ралин – изключителни хора, участвали в сътворяването на този дом. Участвах и аз и се чувствам като един от неговите основоположници. Целта на биеналето беше да има присъствие от колкото се може повече краища на земята. Наградите му са доста престижни. А статуетката за Голямата – „Златен Езоп”, направих аз. Оттогава насам неведнъж съм бил в журито, което приема работите за поредното биенале, и неведнъж - негов шеф. Поради всички тези причини ме направиха и почетен гражданин на Габрово.


Благодаря на Бог

че е с мене, че не ме оставя и всеки ден намирам начин да му благодаря, макар и за миг. Когато се появи идеята да се направи паметник на Св. София, символът на столицата, направих една малка фигурка, около 40 см. Отидох и я показах на кмета на града по онова време – Стефан Софиянски. Той веднага я възприе, обаче минаха близо две години, докато се започне реализирането й. Защото веднъж няма пари за подобни неща, втори път имаше спорове, като да речем, къде да е мястото й. Първото предложение бе то да бъде пилонът, на който стоеше звездата на бившия Партиен дом. Обаче в сградата вече бяха депутатите от Народното събрание и те не разрешиха. И слава богу, защото се намери по-хубаво място - срещу него. И сега тя посреща изгрева, остава осветена през целия ден, а при залез, когато слънцето е зад нея, се създава един много хубав ореол. Както казах, благодарение на господ, работата се реализира в най-добрия вид. Въпреки десетките пречки – като се почне от Светия синод, та се стигне до най-обикновените злоезичници, които се чудеха какво да кажат и как ли не я наричаха – уродлива, грозна... Но след като мина толкова време вече спряха тези приказки. Спомням си един случай. Мои приятели, по-възрастни от мене, ни дойдоха на гости. Бях учил дъщеря им в Академията и станахме близки. И ми разказват, че като пенсионери имат много време да се разхождат из София. А когато минават пред „Св. София”, спират там да я погледат отблизо, защото много я харесват. Веднъж я наблюдавали, а до тях имало човек, който също я гледал. По едно време той ги попитал: „Харесва ли ви тази статуя?”. Те му казали: „Защо, какво има?” Той отговорил: „Ами погледнете откъде духа вятърът, а накъде й се веят полите!” Значи, ако човек иска да намери кусур, той ще го намери с цената на всичко.


Какво ли не съм чувал за тази статуя!

И не само за нея. По подобен начин се възприе и скулптурата на Пенчо и Петко Славейкови на площад „Славейков”. Същият шум: защо били седнали на пейка, защо изглеждали на еднаква възраст и т.н. А сега всички си правят срещи там. Тази скулптура е направена така, че персонажите са два, но хвърлените на земята сенки са четири. По такъв начин тези, които сядат до тях, някакси се приобщават към тяхното величие. Съжалявам, че те се обезцветиха малко, майсторите нещо не ги направиха както трябва и са по-бледи. Но какво да се прави, у нас все нещо недостига.
А Гарибалди? Идеята за него съществуваше от десет години, направи се проект, обаче, както е ясно, пари все нямаше. Когато пристигна италианският посланик у нас – Н. пр. г-н Стефано Бенацо, един изключителен човек, благороден и мъдър, дойде на гости в ателието. Аз му показах проекта и той каза, че на всяка цена трябва да се осъществи. Извика италианци, които работят с България и българи, които работят с Италия, на съвещание. Изложи им идеята, показа им проекта и каза: „Ясно е, че съм ви викнал да дадете пари. И колкото повече хора дадат, толкова по-малко ще дадат.” И така се осъществи паметникът. И за него много се шумя – бил малък, бил такъв, бил онакъв. А Берлускони на откриването беше много щастлив, че Гарибалди е по-дребен от него.
У нас, освен че си намираме кусури, има и други неприятни неща. Например, вандалства се много и то по ужасяващ начин. Просто за едно кило ракия се краде металът от творбите, после се продава на вторични суровини. Това е отчайващо и не се случва само с моите работи. Например, на чешмичката пред църквата „Св. Седмочисленици” откраднаха птиците отгоре. А в градинката „Такев”, която е на пресечката на улиците „Ангел Кънчев” и „Солунска” - статуята.


Правя всичко, което се нарича скулптура

Освен вече споменатите монументални пластики, с моя архитект Станислав Константинов сме правили и релефи като: „Хан Крум превзема крепостта Сердика” в подлеза под Партийния дом, „Обявяване на Независимостта на България”, вляво на Националната художествена галерия. Заедно направихме и много хубав паметник в Свищов – „Дарителите”, а в Смолян - „Орфей и Евридика”.
От малките пластики освен „Златният Езоп” – наградата на Габровското биенале, мога да посоча още някои по-известни, като статуетките, раздавани на театралните награди „Аскеер”, на националния конкурс за драматургия в Плевен на името на Иван Радоев, на Световния фестивал на анимационния филм във Варна, „Златен кукер”. Направил съм цяла торба монети, медали и други, които не мога да изброя, не мога да им хвана края. Обичам да рисувам и картини, литографии, но те са силно еротични.
Всичко, което правя, ми доставя удоволствие, иначе не бих го правил. Хубаво е, че се занимавам с много неща, най-различни. Когато нещо започне да ми омръзва, се прехвърлям на друго. Образите се появяват спонтанно във въображението ми. Те си стоят там и когато им дойде времето, стават. Някои веднага, други след години. Имам и поръчки, които изместват нещата. Но при всички случаи, когато ги реализирам, искам хората да ги гледат с радост, да им се наслаждават, да искат да ги притежават, а не да ги крадат.
Напоследък направих доста портрети: на италианския посланик /от благодарност за това, което стори за нас/, на агент Тенев, Христо Друмев, Боян Радев, Теодосий Спасов, Иво Хаджимишев, Ставри Калинов... имам да правя и други.


Работите ми в чужбина?

Имам доста. В Япония са над 25 неща. В Токио е и най-големият ми колекционер, който има над 35 мои работи. Сещам се за цунамито, което сполетя японците. При наличието на такова страховито нещастие, човек трябва да си направи сметка, колко е нищожен. Като микроби се движим по земята. Власт, пари, мощ... дрън-дрън. Всичко е едно тръсване и това е. Човек трябва малко по-смирено да живее, малко по-скромно.
Направих един голям паметник в Берлин - „Човекът, който минава през въображаема стена”. Имам и много неща в Холандия, в Белгия... Долу-горе така преживявам. Навсякъде съм се радвал на внимание, но човек не бива да гледа маниакално на това. Просто съм си свършил работата и толкоз. Дано бог е милостив и ме остави още малко със сила, каквато все още имам, за да свърша колкото се може повече от нещата, които съм си наумил.



Снимки: Екатерина Павлова и личен архив на художника, графична обработка Георги Гаджов