От 19 септември до 22 октомври в Софийска градска художествена галерия може да се види една прекрасна изложба „Илия Бешков – свян и страсти“. В продължение на дълги десетилетия страстните рисунки на известния ни художник очакват публичност.

И ето я най-накрая, благодарение на усилията на известната ни журналистка и негова снаха - Савка Чолакова, кураторът Красимир Илиев и издателство „Изток-Запад“. В галерията са показани над 180 рисунки на художника, собственост на Художествена галерия „Илия Бешков“ - Плевен, Национална галерия, Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия „Христо Цокев“ – Габрово, Градска галерия – Смолян, Художествена галерия „Никола Маринов“ – Търговище. Особен интерес представляват произведенията от частни колекции, които публиката ще може да види за пръв път. И в тях има всичко: свян, страст, истина, лъжа, уродливост, красота...

На 19 септември в галерията бе представен и луксозният албум с творби на Бешков - „С рисунката правя човеци“ /изд. „Изток-Запад“/. И надали някой по-добре от Савка Чолакова може да ни разкаже за него. /Бел.ред./

Kак се появи този албум на бял свят?

Историята е следната:

През петдесетте години на миналия век художникът Илия Бешков е любимият професор на студентите в Художествената академия в София. В часовете му се тълпят студенти от всички специалности, няма къде игла да падне. Той е толкова различен с онова, което им говори, с начина, по който ги учи, че подире му винаги върви тумба от млади хора, забравили да обядват в студентския стол, защото остават да го слушат.

Петдесетте години са времето на Студената война между Изтока и Запада. Да говориш каквото мислиш е опасно. Бешков е следен и редовно донасян като опозиция на властта от службите на Държавна сигурност – както още по времето на Царска България, така и в периода на социалистическия строй, въпреки че властта го ухажва. И едните, и другите попълват досието му – общо 200 страници от 1925 до 1958 г. Но както Бешков казва: „Винаги съм бил в опозиция.“

В периода на Студената война големият ерудит и писател Богомил Райнов е културно аташе в посолството ни в Париж и прави отчаяни опити да популяризира българската култура – певчески и танцов фолклор, художници, писатели, оперни певци, музиканти. Именно той е човекът, който успява да направи първия пробив на наши творци зад Желязната завеса – провеждането на концерти на Националния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев“ и издаването на албум на Илия Бешков в Париж.

На един търг Богомил Райнов се запознава случайно с д-р Манюел Брюкер, с когото наддават за офорта „Пепеляшка“ на Жул Паскин:

„С Брюкер се сблъскахме при наддаването – пише Райнов. – Брюкер вдигна цената така, че аз бях принуден да се отдръпна и да се задоволя с някаква литография на Стайнлен. Когато прибирахме находките си, французинът промърмори шеговито: „Аз се оказах по-голям почитател на Паскин от вас.“ „Във всеки случай, оказахте се по-заможен“ – отвърнах. Разменихме още няколко думи по повод търга, а заедно с тях и визитните си картички. „А, сега разбирам интереса ви към Паскин“ – рече докторът, установил, че съм българин.“

При една по-нататъшна среща става ясно, че Брюкер, чиято основна професия е лекар, освен че е колекционер, е и издател на свръхлуксозни албуми с оригинални гравюри. Тиражът им е 200 броя, само за абонати, а днес изданията представляват антикварна ценност. Богомил Райнов му показва снимки на Бешкови рисунки:

„Брюкер ги пое без особено любопитство, с възражението, че той издава само световноизвестни автори. Но щом почна да ги разглежда, апатията му се изпари. Чувах го да мърмори на себе си: „Виж, това е добре, това е още по-добре...“ Додето произнесе на висок глас: „Изключителен рисувач.“

Така се стига до издаването на първия албум на Бешков в Париж с предговор от Жорж Бесон и очерк за Бешков от Богомил Райнов. Художникът не дочаква да го види отпечатан – той умира през януари 1958 г. Както разбираме по-късно от кореспонденцията на Богомил Райнов със семейството на Бешков и от издадената след смъртта на Райнов книга „Париж“, още едно парижко издателство, „Серкл д’Ар“, се договаря да издаде голям албум на Илия Бешков. Сам директорът на издателството Шарл Фелд пристига в София, за да подбере илюстрациите. Особено му допада серията „Голи тела“. Всичко е уточнено в подробности и както пише Райнов: „...накрая от това „всичко“ се получи нищо, по вина на нашия Комитет за културни връзки с чужбина.“ За втория албум са направени негативите, отпечатани са пробни листа. Работата е доста напреднала. Издателството предлага от българска страна да се дадат 2 хиляди лева тогавашни пари за издаването. Тромавата административна машина, в добавка с политическа мнителност и враждебност, така и не успява да осигури тези пари, а през 1960 г. Богомил Райнов се прибира от Франция и проектът за втория албум остава неосъществен.

Като снаха в семейството на Бешкови от 1971 г. често съм чувала за този албум, говорили сме с мъжа ми и даже съм разглеждала направените във Франция пробни отпечатъци върху луксозна хартия. Негативите не се знаеше къде са. 60 години след смъртта на Илия Бешков, през януари тази година (2017-а), търсех някакви снимки в архива на семейството – безуспешно, часове наред. Започвах отново и отново да прехвърлям лист по лист писма, документи, кореспонденция и между тях внезапно попаднах на дебел пожълтял плик. Какво ли имаше в него?

Бяха негативите – 60 рисунки за големия албум на Бешков, който е трябвало да бъде отпечатан в Париж. Сякаш гръм ме удари. И си помислих за съвпадението – бяха 60 негатива, появили се през 60-ата година след смъртта на Илия Бешков! (Както споменах, той умира през януари 1958 г.) Има ли случайни неща?

С изкуствоведа Красимир Илиев решихме към 60-те „френски“ рисунки да добавим още. Колкото успеем да открием в музеи, галерии и сбирки, за да представим друг аспект от колосалното творчество на българския художник, който се родее с най-големите световни творци.

Снимки: личен архив на Савка Чолакова