Празникът е възхвала на пролетното пробуждане, младостта и любовта. Свързан е с един от най-колоритните ни обичаи – лазаруването. На този ден млади момичета, на дружинки по 8, 10 или 12 на брой, обикалят по всички къщи в селото. Народът ги нарича лазарки.
Празнично облечени, на главите с венчета от зеленина и свежи цветя, във всеки дом те изпълняват песни за всеки член от семейството. Текстовете им са свързани с любовта, женитбата, семейството, продължението на рода и са пожелания за здраве, щастие и плодородие.
Групата на лазарките се води от „кумицата“ – най-видната мома в селото. Нейната роля в обреда е ключова. Докато другите пеят и танцуват, тя отива при стопанката, мята кърпа на дясното й рамо и чака да бъде дарена с бели яйца, орехи, дребни пари и др. „Кумицата“ насочва момичетата и в кой дом какви песни да пеят. Тя води и прочутото несключено хоро на лазарките, което най-често става на площада.
Накрая момичетата изпълняват и последното обредно действие – гадаенето. По някои места те нанизват венчетата си на дървена бухалка. Един от ергените я взема и с нея ги пуска в реката. На което момиче венецът заплува пръв, то първо ще се ожени. По други места пък правят „надпяване“ на пръстените. Още предния ден, в общо менче, всяка е пуснала свой знак – гривна, пръстен, китка... То престоява през нощта под цъфнал трендафил. Специално избрано момиче вади предметите един по един и гадае притежателка му за какъв момък ще се омъжи. Според народното поверие мома, за да се омъжи, задължително трябва да е играла лазарка.
Прекрасно съчетание на облекло, обредни действия, песни и танци, обичаят лазаруване е рядък бисер в културната съкровищница на България.
Снимки: сдружение "Спектър 21 век"