На 30 ноември в Българската академия на науките се състоя академична лекция на доц. д-р Кирил Карталов. Темата й „Трансформации на политиката: от двадесетото столетие до глобалната епоха предизвика голям интерес сред научните среди и студентите и напълни Големия салон на БАН.

Доц. д-р Кирил Карталов е член-кореспондент на Папския комитет за исторически науки и съветник на председателя на Българската академия на науките. Завършил Миланския католически университет, специалност

Международна политика през 2008 г., през 2015 г. той защитава образователната и научна степен „доктор по философия в същия университет. Доцент е по философия в Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Лектор е по папска дипломация в Дипломатическия институт към МВнР.

Философ и писател, той е автор на книгите: „Парадигми на политическата наука“, „Папска дипломация. Светият престол в международните отношения през понтификата на Йоан Павел II“, „Архиепископ Ронкали и неговата апостолическа мисия в България. Из страниците на папската дипломация на XX век, съхранени във Ватиканските секретни архиви. Това лято, при огромен интерес от страна на посланици и журналисти, бе представена и книгата му, написана на италиански език, „България и Светият престол. 25 години дипломатически отношения (1990-2015)“.

Академичната лекция на доц. д-р Кирил Карталов в БАН се отличаваше с изключителна дълбочина на анализа, интересни взаимовръзки между различни области на знанието по темата, аналогии, подкрепени с конкретни факти от действителността.

Предлагаме ви част от заключителните думи по темата.

[откъс]

Като следствие на особената и небалансирана връзка, която вече от доста години съществува между култура и политика, днес компрометирана се оказва „идеята“ за политика, реалистичната преценка от какво е изградена тя (и какво може още да бъде) отвъд историческите форми на нейното дълго пребиваване в модерността.

В голяма част от демократическите системи нараства колективното неудовлетворение от онова, което политиката произвежда. Нараства усещането, че само едно истинско ориентиране на цялата общност към „общото благо“ може да ни изведе от сегашните условия на несигурност и недоверие не само по отношение на политиката, но главно в отношенията между индивиди и групи. Именно bonum commune е източникът на „новите“ идеи, които сме призовани да развием, стига това общо благо най-накрая да проумеем като действителност, която следва да конкретизираме винаги по начин в съответствие на събитията, пред които историята ни изправя, а не като абстрактно или неопределено очертание, зад което да крием собствените несъответстващи мисъл и ходове.

Затова е необходимо да започнем отново да говорим, че действия са задължителни за жизнеспособността на политическите ценности, които, ако само бъдат заявени, рискуват да потънат в забвение; че политическите действия изискват реализъм и страст; че посвещаването на една кауза, когато е искрено и лишено от облага, е най-трайната основа на всяко лидерство. В нашата глобална епоха, белязана от политеизъм на ценности, само ценността на „автентичното добро“ успява окончателно да победи, ако е в състояние да заплени. Без съмнение политиката на демокрациите в предстоящите години, за да бъде ефикасна „ковачница“ на отношения и лоялни действия, все повече ще усеща нуждата от ценности: жизнеспособни, за да се вярва в тях; разпространяеми, поради обвързване с определена кауза; креативни, за да са вдъхновяващи и работещи, и за да бъдат гарант за реално ориентиране към общото благодействие.

Quidditas, от средновековния латински quid (какво), е последното вещество, от което са съставени нещата. Терминът е употребяван от схоластичната философия, за да обозначи отличителната същност – quid, която прави нещото да бъде каквото е. Така например, в отговор на въпроса на Св. Петър: „Какво е вярата?“, четем у Данте: „Вярата е субстанцията на жадуваните неща; И аргумент на невидимите; И това ми се струва нейната същност“ (Рай, XXIV 64-66).

Именно quidditas на политиката е в центъра на всички опити, чрез които се стремим да сграбчим отново посоката и да осмислим извършващите се промени не само в отделните страни, но и в световен мащаб. В дъното на необходимостта да сложим отново ръка върху концептуални „макромодели“ стои неотложността да направим видими и споделяеми трансформациите и целите на политиката, защото никога, както в този момент, политиката не е предоставяла една от малкото възможности да свържем в неизкуствени форми колективно действие и индивидуална идентичност, местни райони и глобално пространство. Отговорът относно „смисъла“ на политиката днес идва от новите въпроси как да артикулираме конкретно и институционално нейната „инструменталност“.

Докато търсим този отговор, второто десетилетие на XXI век продължава да предлага едно неудовлетворение откъм глобалната политика. Обществото е подозрително и дори агресивно настроено в желанието си да узнае повече как да промени бъдещето посредством настоящето, след като още тлее носталгията по „най-доброто“ от миналото, което е безвъзвратно отминало. Солидното наследство от миналото е това, което подхранва вярата (или илюзията) за едно бъдеще, където настоящето няма да бъде внезапно и дори драматично преобърнато. Но за да изглежда осъществимо желанието за по-добър живот (или за възможно най-малко лош), не в някакво неопределено утре, а днес, е крайно необходимо да не се поемат никакви обещания спрямо бъдещето. Дори констатацията, че живеем в ера, която залязва и е в упадъка си, е безкрайно по-предпочитана пред неяснотите и противоречивите емоции на един дълъг сезон, който вече съвсем банално продължаваме да назоваваме „преход“.

Индулгенцията към собственото минало прикрива и оправдава липсата на отговорност в подготовката на бъдещето. Явно има нещо много по-притеснително в изнервящата боязън, заради която избягваме да съзрем хоризонта на нашите културни и политически съжителства.

Екзорсизирани през голяма част от века и по най-разнообразни начини, индивидуалните и колективните страхове се настаняват в настоящето, сякаш са невидимото наследство или отровният дар на XX век. Страховете за едно бъдеще, което вече диша твърде застрашително по петите на настоящето, придобиват видими очертания във всички общи белези на гражданския живот, върху който политиката на двадесетото столетие е изявила претенции да подсили или разпростре собствената си хегемония.

Когато инстинктивния страх и индивидуални безпокойства се превърнат в колективни страхове и когато груповите настроения намерят отзвук в тревожните усещания на всеки един от нас, тогава това е резултат от господството на политиката. Когато политиката се генерализира, обхващайки всяко пространство на социално-икономическия живот, тя неизбежно става неконтролируема. Избледняват необходимите качества или действително пожелателните у онзи, у когото е политическата власт; стеснява се хоризонтът на режимите при определянето на утрешния ден; и накрая – в активния живот на гражданското сдружение се губи способността да разберем защо (понякога или често) артефактът на политиката е глух и нечувствителен към предпочитанията и очакванията на обикновените хора.

Политическата ексцесия зарива с отломки естеството на политиката. Политиката като ексцесия се прикрива зад илюзията, че това, което е било политическо обосновано, може да мине, защото трябвало да бъде в полза „на всички“ и „на всекиго“, само за да заздрави, отвъд всяка мярка и необходимост, обвързаностите, които в ежедневието минават като „аз на теб, ти на мен“. При политическия конформизъм между XX и XXI век се разпалват жаравите на конфликта, който самият конформизъм и днес подхранва с бързина в един законен, естествен, разпространен дух на съхранение, и едно нарастващо, също така законно и естествено желание да се действа така, че политиката да бъде елемент от възможно безредие в реда, когато този ред – партикуларистичен или универсален, вече „глобализиран“, се окаже непригоден.

В една комплексна културна ситуация, характеризираща се с разпространението на тематиките на постмодернизма, на контестуализма и на деконструкционизма, се осъзнава преминаването през една епохална криза, която настоятелно поставя на обсъждане институциите и основните понятия, чрез които се е организирал модерният политически опит на Запад. „Модерното“ сътворява политиката, за която предполагаме, че познаваме всяко нейно изображение, цялата й граматика и многообразие от лексикални средства, заедно с целия й репертоар (умерен или агресивен) в състояние да омагьоса индивидите или тълпата, или да изпита недоволството и враждебността на повечето хора. Тъй като всяка доктрина, всяка културна визия, всяка наша ментална схема никога не може да се освободи изцяло от силите на инерцията, не би трябвало да забравяме онова невинаги привично поведение на „смирение“, към което ни призовава Райнхолд Нибур. Във връзка с дейността на познание и на всички практически поведения, които по най-различни начини, освен че искат да контролират индивидуалното и колективно човешко действие, се стремят да господстват над създаването на събития или поне да овладеят най-лошите им последствия, големият протестантски теолог и историк отбелязва: „Съвременният човек е лишен от смирението да приема факта, че цялата драма на историята се рецитира в един прекалено голям за разбирането и контролирането на самия човек театър“ (The Nature and Destiny of Man: A Christian Interpretation, 1941).

Снимка: личен архив