На 8 август 1945 г. Съветският съюз обявява война на Япония и още на следващия ден започва да бомбардира пристанищата на все още окупираната от нея Северна Корея.

Въпреки че въздушните удари по градовете Унги и Наджин се оказват недостатъчни, за да прекъснат военно-транспортните връзки между Япония и нейната армия на територията на Корея, те допринасят за деморализацията на японската колониална администрация.
На 10 август същата година в генерал-губернаторството се получава американско радиосъобщение, в което се казва, че Япония възнамерява да капитулира. Така за японските власти в Кьонсон става ясно, че не след дълго военни части на страните от антихитлеристката коалиция ще навлязат на територията на Корейския полуостров. Японците сериозно се опасяват за своята съдба и имуществото си след освобождението на Корея. Генерал-губернаторството отправя молба до Йо Унхьон и оглавяваната от него организация - Корейски съюз за държавно строителство, да се нагърби със задачата да запази реда в страната и да осигури безопасни условия за евакуация на японците.
Йо Унхьон откликва на тази молба и всъщност поема управлението на временната преходна администрация в Корея. От 16 - 17 август 1945 г. в Кьонсон започва да функционира оглавяваният от Йо Унхьон и негови колеги по конспиративна дейност Комитет за подготовка на държавно строителство, под чиято егида във всички окръзи в страната се организират „народни комитети”, които трябва да поддържат ред и спокойствие, да контролират разпределянето на храните и т. н. „Народните комитети” изиграват голяма положителна роля през преходния период, особено в онези части на Корея, които влизат в зоната на американската отговорност, тоест, на юг от 38-ия паралел. Там нито един японец не е пострадал от местното население.
Поради новите си задължения обаче Йо Унхьон не съумява да постигне една от главните си цели – да консолидира всички „национални сили” в процеса на формирането на новата корейска държавност. Онези десни националисти, които издават закрития през 1940 г. вестник „Тонг-а илбо”, категорично отказват да си сътрудничат с Йо Унхьон, който в техните очи изглежда като опасен радикалист. Затова пък комунистите начело с Пак Хоньон взимат най-активно участие във формирането на „народните комитети”. Започналият процес отприщва началото на буржоазно-демократичната революция. А в него те припознават първото стъпало към прогресивни преобразования в Корея, които в крайна сметка трябва да доведат до социалистическа революция.
Явно изплашен от прекомерната активност на левите сили в разгърналия се към края на август 1945 г. процес на народна самоорганизация, един от малкото националистически настроени лидери в централната организация на Комитета за подготовка на държавно строителство – известният журналист Ан Джехон, подава оставка.
И докато американската армия продължава да отлага десанта си на територията на Корейския полуостров, на 11 август 1945 г. Съветската армия започва настъпление в северната част на полуострова, опитвайки се да изолира базираните в Манджурия части на японската Квантунска армия и да осуети тяхното придвижване на юг. По този начин съветските войници изпълняват своя съюзнически дълг по отношение на американските военни части. Защото в случай на неуспех, части от Квантунската армия биха могли да се придвижат по железницата и по шосетата към корейските пристанища и оттам да бъдат прехвърлени на територията на Япония, за да окажат съпротива срещу очакваното американско нахлуване в тяхната родина.
Акостирането в пристанищата Унги и Наджин на 12 - 13 август 1945 г. се осъществява сравнително лесно. Около 1 000 съветски десантчици превземат Унги, докато основните сили на японците са изтеглени към границата с Манджурия, където започва настъплението на частите на южната група на 25-та армия на Задбайкалския фронт под командването на И.М. Чистяков. Успехът на десантните операции е гарантиран благодарение на присъствието на етнически корейци в редиците на съветските части. Някои от тях са родени в Съветския съюз, други са от преминалите на съветска територия и присъединили се към състава на Съветската армия отряди на Ким Ир Сен (според официалната позиция на севернокорейската историография). Военните от корейски произход стават главни посредници в контактите между съветските военни представители и местното корейско население.
За разлика от пристанищата Унги и Наджин, акостирането в пристанището Чхонджин от страна на десантните части на Тихоокеанския флот, което се провежда на 13 - 16 август 1945 г. главно от 13-та бригада на морската пехота под командването на генерал-майор В.П. Трушин, дава големи жертви. Вследствие на започнатата от север атака от страна на частите на 25-та армия, на железопътния възел в Чхонджин се концентрират японски части. Те оказват жестока съпротива в отговор на настъплението на десантчиците. Бойните действия в северната част на Корея спират едва към 17 август 1945 г., когато японските войници в съответствие с декларацията за капитулиране, организирано се предават в плен. Тяхното разоръжаване приключва едва към края на август.
На 24 - 25 август частите на 25-та армия стигат до 38-ия паралел, който в съответствие с приетото от съветското правителство американско предложение трябва да разграничава зоните на американската и съветската окупация. Изначално тази окупация се възприема като кратковременна, само докато върви разоръжаването на японските военни части, изпращането в Япония на японските чиновници и заселници и формирането на новата власт в Корея. Военните действия на територията на Корейския полуостров взимат многобройни жертви от страна на Съветската армия. Убити и ранени са 1 963 войници и офицери (в сраженията в Манджурия и Корея 25-та армия губи общо 4 700 души). Повечето от убитите съветски бойци са погребани на „Руското гробище” в Пхенян. Като цяло на територията на Корейската народно-демократична република се намират петнадесет братски гроба на съветски войници.
На територията на Корея северно от 38-ия паралел, която в края на август е изцяло окупирана от съветските войски, военните власти на Съветския съюз провеждат политика на тясно сътрудничество с „народните комитети”, в които, за разлика от централните и южните райони на страната, доминират протестантски националисти. Съветското ръководство предприема тези стъпки, защото се надява да ги контролира и в края на краищата да ги реформира в народно-демократично правителство, лоялно към СССР.
Американците, които на 8 септември 1945 г. акостират в пристанище Инчхон, от самото начало отказват да признаят Комитета за подготовка на държавно строителство, който по онова време провъзгласява Корея за народна република. В отговор на това те обявяват преминаването на цялата власт в ръцете на окупационната американска администрация. Още в своите първи прокламации американците плашат хората със сурово наказание при неизпълнение на техните заповеди. По-нататък те поддържат контакти или с бившите чиновници от генерал-губернаторството, които за известно време остават на своите постове, за да „се избегне хаос в страната”, или с дясно ориентираните сили. В редиците на последните има и много такива, които по време на японската окупация помагат на колониалните власти.
По време на Втората световна война САЩ са съюзник на Съветския съюз, затова комунистите от южните райони на Корея, начело с Пак Хоньон, посрещат американските части като „освободители”. Американците пък целят да не допуснат комунистите да завладеят цялата страна.
Така Корея се освобождава от японското иго, но освобождението е постигнато благодарение на войниците на чужди армии, които преди всичко преследват собствени геополитически интереси и затова влизат в съюз с онези местни политически сили, които изразяват готовност да им служат. Няма никакви съмнения, че в американския и съветския подход към бъдещето на Корея има принципни различия. Твърди се, че съветските власти от самото начало разполагат със заповед „да не въвеждат съветския ред на територията на Северна Корея” и затова развиват сътрудничество с всички патриотично ориентирани антиколониални сили. Така се цели създаване на правителство, което да бъде приятелски настроено към Съветския съюз, но не задължително комунистическо. Властите на САЩ преди всичко се опитват да подкопаят влиянието на популярните сред местното население леви сили.
Въпреки принципната разлика в стартовите позиции, в края на краищата логиката на „студената война” кара правителствата на СССР и САЩ да следват идентична по своя същност политика, която се изразява в пълна подкрепа на техните местни политически „протежета”, което в крайна сметка довежда до установяване на диктаторски режими, опиращи се на външна помощ. Обективно погледнато, освобождаването на Корея с помощта на чужди армии се превръща в един от факторите, които тласкат страната към разделяне.
Корея се освобождава от японския империализъм, но не успява да се освободи от империализма по принцип. И днес, почти 70 години след описаните събития, около 28 000 американски войници остават в южната част на Корейския полуостров. Корея е поделена на две части, примерно там, където през 1945 г. американската и съветската армии се договарят да установят зони на своята отговорност.
И днес обстановката на Корейския полуостров остава тревожна и в значителна степен зависи от динамиката на отношенията между САЩ и КНР. Но винаги остава надеждата, че в бъдеще двете държави, в които живее един народ, ще се обединят в името на благоденствието на своите граждани.

 

Снимки: личен архив на проф. Федотов