През ноември и началото на декември 2014 г. Турция беше домакин на няколко знакови посещения: на американския вицепрезидент Джо Байдън, на папа Франциск и на руския президент Владимир Путин. От своя страна турският премиер Ахмед Давутоглу посети съседна Гърция.

Тази напрегната външнополитическа програма до известна степен засенчи гласуването в Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН) за избор на непостоянни членки на Съвета за сигурност на организацията, за което Турция беше кандидатка. Става дума за попълване на две места от квотата на „Западноевропейски и други държави“ за периода 2015-2016 г. По традиция от Студената война насам в тази група влизат и съюзници на Запада като Австралия и Нова Зеландия. Последната този път си оспорваше местата с Турция и Испания.
Участието в работата на Съвета за сигурност на ООН издига авторитета на всяка държава, дори и тя да е непостоянен член, тъй като единствено неговите резолюции имат обвързващ характер и са задължителни за изпълнение от другите страни-членки. Само Съветът за сигурност може да одобрява използване на сила или на ограничителни мерки. Включването на дадена страна в него й дава възможност тя да внася резолюции по определен от нея дневен ред, да бъде защитник на определени позиции и интереси.
Надежда на Турция, че може да стане отново непостоянен член, й даваше изключително силното представяне на вота през 2008 г., когато тя получи 152 гласа от 193, и спечели място в Съвета за сигурност за периода 2009-2010 г. Затова сега, дори и в деня преди тайното гласоподаване, турските официални лица бяха оптимистично настроени, включително и външният министър Мевлюд Чавушоглу, който, за да лобира в подкрепа на кандидатурата на страната си, даде прием в известния и скъп нюйоркски хотел „Уолдорф Астория“.
Този път обаче нещата не се развиха благоприятно за нашата южна съседка. Нова Зеландия получи още при първото гласуване 145 гласа, т.е. над необходимото й мнозинство от две трети и стана първата избрана страна. Турция спечели 109 гласа. Анкара постигна резултат от 73 гласа на втория тур, които паднаха на 60 в третия. Затова пък нейната конкурентка - Испания увеличи подкрепата си и в крайна сметка спечели със 132 гласа – малко над необходимите 129.
Причините за този резултат са немалко на брой и от различно естество.
При избирането на Турция за непостоянен член на 17 октомври 2008 г. нейни конкуренти бяха Австрия, избрана с малко над 130 гласа и Исландия, която загуби, като получи само 83. Този път обаче Испания и Нова Зеландия бяха по-сериозна конкуренция от малкия северен остров.  Освен това, в периода 2006-2008 г., тогавашните външни министри на Турция - Абдуллах Гюл и Али Бабаджан, проведоха силна и мощна кампания, за да лобират за турската кандидатура, в рамките на която посетиха над 150 страни! Понастоящем, дори и само заради липсата на достатъчно време, такава впечатляваща кампания не можа да бъде проведена. Мнозина дипломати бяха изненадани от турския ход да кандидатства за място в Съвета за сигурност толкова скоро, след като е имала такова, което е необичайна практика в ООН. Опитният дипломат Волкан Вурал, бивш турски постоянен представител в ООН (1998 – 2000 г.) смята, че при това положение шансовете са били „едно на милион“.
Освен това, през 2008 г. турската политика на „нулеви проблеми със съседите“ беше в своя зенит. Тогава страната се радваше на отлични отношения с Латинска Америка, Близкия изток, африканските и балкански страни. Това не се отнася напълно за настоящата ситуация, което може да бъде проследено по отделните региони.
За разлика отпреди шест години, този път Латинска Америка и Карибският регион не гласуваха за Турция. Тогава турското правителство обяви 2006 за година на Латинска Америка и Карибите. Постепенно се развиха три основни оси на сътрудничество между Турция и страните от този регион: политико-стратегическа, търговско-икономическа и културна. Всичко това благоприятстваше за благосклонното отношение към турската кандидатура в ООН през 2008 г. Но сега съперник на Турция беше Испания и испаноезичните страни, съвсем очаквано, подкрепиха своята бивша метрополия, с която ги свързват дълбоки икономически, обществени, културни и човешки връзки.
Руският експерт Екатерина Чулковская пише, че през 2008 г. Турция е имала подкрепата на многобройните африкански страни в ООН - от 53 държави, 51 я подкрепят. В тази връзка Волкан Вурал посочва един важен фактор - мрежата на ислямския проповедник Фетхуллах Гюлен, която благодарение на своите училища, болници и социални институти, е имала много силни позиции в страните на юг от Сахара. След корупционния скандал от 17 декември миналата година, движението на влиятелния духовник, който живее в САЩ, и управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието са в открита война. Това не позволи на турските държавници да се възползват от лобиране в тяхна полза от такъв влиятелен съюзник.
Турция претърпя някои неудачи и в едно от най-важните направления на външната си политика – западното. Нейният вот „против” /при предното й участие в Съвета за сигурност/ по резолюцията за иранската ядрена програма, както и острата критика срещу Израел във връзка с войната срещу Газа, накараха редица наблюдатели да си зададат въпроса дали Турция не обръща гръб на Запада. Обвиненията, че тя е разпалвала войната в Сирия и мълчаливо е подкрепяла някои радикални групи, доведоха до загуба на доверие в Анкара като надежден съюзник. Отделен въпрос е, че в сирийската криза невинните, ако изобщо има такива, са твърде малко и често можем да чуем едри разбойници да призовават „Дръжте крадеца“.
По отношение на Балканите непремерени изказвания на турски официални лица на най-високо ниво във връзка с Косово се отразиха и на отличните до този момент отношения със Сърбия. Все пак, измерението, в което влошаването на отношенията със съседите е най-видимо, е ситуацията в Близкия изток.
В три ключови близкоизточни държави – Египет, Сирия и Израел, Турция няма посланици. Отношенията с Израел започнаха да се влошават заради критичните изказвания на турски официални лица по повод израелското отношение спрямо палестинците. След серия от по-малки дипломатически скандали, те достигнаха най-ниската си точка след щурма от страна на израелски командоси в международни води срещу флотилия с международни активисти, превозваща помощи за Газа. При атаката на 31 май 2010 г. бяха убити девет турски граждани.
След като египетският президент Хосни Мубарак беше свален от протестите и властта, малко по-късно, беше поета от представители на движението „Мюсюлмански братя”, Турция стана един от основните поддръжници на новия президент - Мухаммад Мурси. Редица негови грешки и поляризирането на египетското общество доведоха до намеса на военните в политическия живот през лятото на миналата година. Тогава турският премиер Реджеп Ердоган не се поколеба многократно да определи случилото се като „преврат”, в резултат на което турско-египетските политически и икономически отношения силно пострадаха. Саудитска Арабия, Кувейт и Обединените арабски емирства обаче отпуснаха 12 млрд. долара на новата власт на ген. Абдел Фатах ал-Сиси. Турция и Катар подкрепяха различни от саудитските фаворити и в сирийската криза, така че освен влошаване на турско-египетските, станахме свидетели и на замръзване на турско-саудитските отношения. И Кайро, и Рияд активно лобираха срещу турската кандидатура за непостоянен член на Съвета за сигурност.
Турската активност за сваляне на сирийския президент Башар ал-Асад породи опасения сред някои малки страни с могъщи съседи за тяхната стабилност. Заплахите за прилагане на сила са значим поврат в наблюдаваната само преди няколко години „десекюритизация“ на турската външна политика, изразяваща се в изоставяне на опирането на военна мощ, залагане на дипломатическите мерки и „меката сила“, както и подход за мирно разрешаване на международните конфликти чрез преговори и посредничество.
Сирийската политика на Анкара доведе до разминавания и с други важни регионални фактори като Иран и Ирак. Намеквайки за популярната през 90-те години теза за войната на Турция на „два и половина фронта“ (срещу Гърция, Армения и „половинката“ фронт на ПКК), турският журналист Бурак Бекдил иронизира, че понастоящем има съюз на две и половина държави в Близкия изток - Турция, Катар и недържавния играч Хамас. Същевременно списъкът с недоволните от турската политика е много по-дълъг: „Иран, Ирак, Сирия, Ливан, дискретно Йордания, Израел, Обединените арабски емирства, Египет, както винаги Кипър, вече и Тунис, също така дискретно Мароко и Алжир, някои от фракциите в Либия.“
Повечето наблюдатели приемат, че за съжаление, в последните години Турция направи крачки назад по пътя на демократизацията. В предното десетилетие икономическите успехи на страната, съчетани с постиженията в демократизацията, бяха изтъквани като важна част от „турския модел“, който турските държавници активно промотираха сред арабските страни. Но проблемите със свободата на словото и потушаването на протестите в парка „Гези“, например, също не повлияха положително за избирането на Турция в ООН.
Неофициалният лозунг на турската кампания, че „Светът е по-голям от пет“ (петте постоянни членки) и настояванията на Ердоган за реформа на Съвета за сигурност, не печелеха симпатии сред тези значими международни играчи, което вероятно също е оказало известно влияние.
Разбира се, турският икономически, военен, демографски и не на последно място – дипломатически потенциал, остава огромен. Турция ще продължи да бъде важен играч в политиката и енергетиката (както доказват последните развития около газопровода „Южен поток“) на няколко региона  - Черноморския, Източносредиземноморския, Каспийския и Близкоизточния. Въпреки това несъмнено се налага Анкара да преосмисли някои свои позиции и отново да заложи на подхода на сътрудничество и равноправно партньорство с конкретните страни, а не на едностранни опити да наложи дадена политика.

 


Снимки: личен архив на автора