Терминът „Свети престол“ е широко използван в езика на международното право и на международните отношения.

Думата „престол“ (ит. sede) произхожда от една древна латинска дума (sedes) и се отнася до „стола“ или „престола“ на св. Петър. Следователно Папите, които са приемници на св. Петър, заемат този стол или престол в своя сан на епископи на Рим. Терминът „Свети престол“ се отнася също до съвкупността от учреждения и до мястото, чрез които Папата и Римската курия действат като централен орган на управление на Католическата църква. Следователно този термин не е синоним на Рим, на Ватикан или на Държавата град Ватикан.

Светият престол има малка териториална основа, която служи главно за това да му позволява своя свобода на действие в целия свят. Тази основа се нарича Държава град Ватикан. Тази малка държава се заражда с Латеранските споразумения (Латерански договор), подписани на 11 февруари 1929 г. между Кралство Италия и Светия престол. Държавата град Ватикан възниква през 1929 г. като нов субект на международното право, който наследява този, съвсем различен, на древните „Папски държави“ или „Държави на Църквата“, които водят началото си от около VIII век и бележат края си на 20 септември 1870 г. със завземането на Рим от страна на Кралство Италия.

Много ведомства на Римската курия са разположени в Рим, но извън Държавата град Ватикан. Гражданите на Ватикан са много малко – няколкостотин, и имат за ориентир Губернията на Държавата град Ватикан. Членовете на Католическата църква през 2016 г. бяха 1 282 000 000 (един милиард и двеста осемдесет и два милиона). Те присъстват във всички страни по света и признават в лицето на Папата Главата на Католическата църква. Затова терминът „Свети престол“ не може да бъде затварян в тесен географски периметър. Светият престол е уникална реалност в контекста на субектите на международното право. Светият престол се ползва с международна правосубектност, подобна на тази на всяка отделна държава. Той съществува като суверенна реалност, сравнима с държава, която обаче излиза извън границите на своите териториални владения. Той е международен субект, защото присъства във всички държави, затова е вселенски.

Още от самото си начало Светият престол е имал и дипломатическа дейност

Mожем да се запитаме защо Приемникът на св. Петър, Папата епископ на Рим, има нужда да поддържа дипломатически отношения с държавите и с международните организации. Всеизвестно е, че Светият престол е упражнявал „правото на Дипломатическа мисия“ почти от началото на своята история. Пратениците (Легати) на Папата в началото се наричали Апокрисари или Папски легати. През IV век Папа Юлий I изпраща своите апокрисари и в Сердика (днешна София), столица на Дакия и Тракия, за да си сътрудничат с пратениците на византийските императори Констант I и Констанций в подготовката на Сердикийския събор (343 – 344), в който участва самият Папа Юлий I.

Първите Папски легати на българска територия са изпратени от Папа Николай I на Българския цар Борис. Те са Формоза, Архиепископ на Порто Санта Руфина (после станал Папа), и Павел, Архиепископ на Популония. Остават тук от 866 г. до 867 г. От тях води началото си построяването на първата църква на българите след покръстването, Голямата базилика в Плиска.

Когато през XVвек се образуват в Европа националните държави, Папата започва да изпраща в тях своите Представители. Те започват да се наричат Апостолически нунции. Апостолическите нунции били и са акредитирани към държавите. Ако Представителят на Папата бива изпращан само пред местната Църква, той се нарича Апостолически визитатор или Апостолически делегат. През 1925 г. Светият престол изпраща в Българското царство Монс. Анджело Ронкали като Апостолически визитатор. Той става Апостолически делегат от 1931 г. до 1934 г. Както е известно, става Папа през 1958 г. с името Йоан XXIII.

Както може да се види от този кратък исторически excursus, дипломацията на Светия престол е една от най-древните в света и достига до наши дни без прекъсване, макар че променя начина си на действие, в съответствие с промяната на историческите положения.

Коя е мисията на Светия престол, на папската дипломация, и следователно на Апостолическите нунции в света?

На първо място да бъде говорител на нравствените ценности (не съм политически говорител и не представлявам икономически и военни сили) в контекста на международните отношения, за да поддържа търсенето на мира и икономическо-социалното благоденствие; за да напомня за съществуването на трансцендентни ценности; за да защитава някои стълбове, които са основата на всяко гражданско общество: например опазването на живота, на семейството, на околната среда.

На второ място Светият престол, чрез Апостолическите нунции, в съюз с местните епископи, насърчава отношенията между Църквата и държавата и отношенията с другите Църкви или вероизповедания, присъстващи в страната.

Естествено, всичко това предполага главната задача за тези, които упражняват папската дипломация, която е да насърчават отношенията на общение между самия Свети престол и Църквата, присъстваща на дадено място; между Папата, Приемник на апостол Петър и епископ на Рим, и епископите на дадена страна в цял свят, които са приемници на апостолите.

Уточнения:

1. Ватикан – Светият престол – Държава град Ватикан

С името Ватикан обикновено се имат предвид две много различни неща. Съществува Държавата град Ватикан, която е, да, истинска Държава, но с дребна политическа реалност, имайки само функцията да гарантира независимостта на Папата като върховен авторитет на Католическата църква от всяка гражданска власт. Държавата град Ватикан има своя собствена администрация. И съществува Светият престол, тоест Папата и Римската курия, като върховна власт на Католическата църква, който също се нарича обикновено, но неточно, Ватикан, защото е със седалище в Държавата град Ватикан; но Светият престол не е граждански управленски орган и следователно с политически функции.

Като следствие от казаното по-горе, не е изненадващо, че когато се говори за отношенията на Ватикан с другите държави, някои хора бъркат два различни субекта: Държавата град Ватикан, която има отношения, ограничени до своите скромни структури и които са обърнати най-вече към Италия, но и към някои международни организации що се отнася например до пощите и телекомуникациите, и Светият престол, който пък има широка мрежа от Посолства (технически се наричат Апостолически нунциатури): те не следят като другите Посолства въпроси на политиката, отбраната, търговията и т.н., а въпросите, отнасящи се до свободата на Църквата и човешките права. Обикновено Светият престол се намесва навсякъде, за да гарантира правния статут на Църквата.

2. Религия и политика

Според учението на Църквата съществува разделение, от което не можем да се абстрахираме: и това е разделението между религия и политика. Политиката се отнася именно най-вече до сигурността, свободата – и по-специално свободата на вероизповедание, и социалното благоденствие на всички, независимо от религията, към която принадлежат. Религията се отнася главно до отношенията на всеки човек и на групи или общности от вярващи с Бог или по-висша духовна същност. Религията въвлича у човека, който я приема, последствия в неговите междуличностни и социални отношения. Затова политиката влияе пряко върху социалното; а пък религията – непряко.

В някои страни, където католиците и християните са мнозинство, имаме именно пример за отделянето на политиката от религията: въпреки твърдата съпротива на Църквата се случва политически сили да заемат позиции, които тя смята за дълбоко противоречащи на естествения закон, на добруването на човешкото същество и на общото благо. Църквата обаче не претендира по никакъв начин да налага някакъв граждански закон, ако това не сторят самите политически сили.

3. Дипломацията: изкуството да направиш възможно невъзможното

С Аугсбургския мирот 1555 г., който установява принципа Сuiusregio, eiusreligio (религията на тези, които живеят в даден регион, е тази на владетеля на този регион), се обвързва религията с волята на владетеля. Затова религията бивала въвличана в конфликтите, пожелани от владетеля.

Вестфалският мирен договор е завършекът на Тридесетгодишната война. Тази безкрайна и кървава война е нетипичен конфликт, който е също продължение в голям мащаб на религиозните войни, които разтърсили Европа през XVI век. Впоследствие към религиозния конфликт се наслагва и след това го заменя сблъсък между държавите - съперници от епохата. Редом с империите се налагат модерните държави, на които Франция представлява, заедно с Швеция, една от еманациите.

В тази наша епоха, започнала след Втората световна война, се питаме каква роля имат понастоящем религиите. Въпросът е изключително актуален, щом в основата на по-голямата част от терористичните актове стоят и предполагаеми религиозни мотиви.

Може ли все още дипломацията да се остави да бъде повлияна от религиозните нужди в международните отношения, когато терористични групи ги използват по нечестен и кървав начин? Преди всичко дипломацията трябва да опазва фундаменталното право на религиозна свобода, установена от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН (1948), насърчавайки необходимите действия, за да бъде то възприето от вътрешното устройство на всяка държава, като осигурява на индивидите свободата да изявяват или да сменят своето религиозно Верую.

На второ място, както религиите, и дипломацията трябва да насърчава постигането на мира, отхвърляйки прибягването към оръжие като решение на конфликтите… Твърди се, че дипломацията е изкуството да направиш възможно невъзможното. Това може да се случи чрез преговори. Свети Августин пише: „Убий войната с думите на преговорите, а не убивай хората с меч“. 

Трети елемент, който обединява всички религии и който е все по-актуална задача на дипломацията, е това да действаме за опазването на мирозданието, което е пространството, в което се раждаме и живеем, и следователно опазването на правата на човешката личност. На тази тема Папа Франциск посвети своята Енциклика Laudatosi’.

На четвърто място дипломацията, с цел да опазва мира, работи за спазването на международните договори и за това да се спазват задълженията, произтичащи от тези договори. Това не изключва необходимостта от юридическо размишление относно това как да се променят горепосочените договори в светлината на променените положения и на действащото международно право.

Заключение: от Вестфалския мирен договор до наши дни сме изминали дълъг път и човечеството стана свидетел на епохални промени и на конфликти, които доведоха до милиони загинали.

Религиите, които много пъти са били и в основата на тези кървави конфликти, са призвани днес, повече от всякога, да се превърнат в инструменти за мир и разбирателство.

⃰ Докладът е произнесен от Н. В. Пр. архиепископ Анселмо Гуидо Пекорари, посланик, Апостолически нунций по време на представянето на книгата „България и Светият Престол. Честване на 25-годишния юбилей от дипломатическите отношения в София (2016)“ на 9 ноември 2017 г. в Международния център на UniCredit Bulbank в София. Повече за събитието може да прочетете ТУК.

Материалът е предоставен за публикуване от посолството на Светия престол в Република България.

На снимката горе: Н. В. Пр. архиепископ Анселмо Гуидо Пекорари, посланик, Апостолически нунций