Едно интервю с Благой Емануилов

Благой Емануилов е роден през 1934 г. в с. Габарево, Казанлъшко. Завършил е гимназия в Казанлък и Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Има над 30 години юридически стаж, двадесет от които като следовател в Пловдив и Карлово. През последните две десетилетия той се изявява и като писател, разследващ значими исторически събития и загадки. Първата му книга „Тайната на Николай Втори“ излиза през 1998 г. Посветена е на мистерията около изчезналите императорски деца Алексей и Анастасия, по време на разстрела на последното царско семейство в Русия. Тази тема задълбочава във втората си книга „Император Николай Втори и конспирацията на ХХ век“ (2009 г.) Последните му две книги „Залавянето на Васил Левски и тайните имперски служби“ (2013 г.) и „Тайни и загадки около залавянето на Васил Левски“ (2016 г.) хвърлят светлина и са несъмнен принос в изясняването на редица събития и факти, свързани с революционното дело, залавянето и гибелта на Апостола. Затова и във връзка с предстоящото честване на 180-годишнината от рождението на Васил Левски през юли се срещнахме със следователя-писател, за да ни разкаже повече за своята гледна точка по темата.

- Г-н Емануилов, известен сте с умението да се ровите и разбулвате загадки, които дълго време са оставали неразрешими. Какви факти и събития от живота и дейността на Апостола провокираха следователския ви нюх и желанието да предложите своя гледна точка и своя истина за тях?

- Васил Левски безспорно е най-обичаният български национален герой. Интересът към него и делото му не само не стихва, но се възпроизвежда във всяко ново поколение. Това явление е особено ярко в родния му град Карлово, където дълги години работих като следовател. У мен също се породи желание да издиря и да прочета всичко, написано и издадено за Левски. Но със задълбочаването в тази литература в съзнанието ми се натрупваха все повече съмнения, разочарования и много въпроси. Защото наред със сериозните изследвания на авторитетни историци и художествени интерпретации на писатели, се натъкнах и на произведения, съдържащи много измислици, непотвърдени слухове, безотговорни и разминаващи се писания, твърдения, лишени от логика и изпълнени с противоречия и дори на откровени фалшификации. Донякъде това е обяснимо, като се има предвид конспиративния характер на дейността, свързана със създаването на местни тайни революционни комитети на българска територия. Затова, опирайки се на подходи и методики от дългогодишната си професионална практика на следовател, се опитах да се добера до някои истини и да изложа в книгите си обяснение поне за основни загадки и неизяснени досега обстоятелства, свързани със залавянето и гибелта на Васил Левски.

- В последната ви книга изключителен интерес представляват две тези: първата – че идеята и практиката на Левски за създаване на вътрешна революционна организация застрашават не само Османската империя, но в периода 1860-80 г. те не са в интерес и на Великите сили. И втората: че като последица от това Левски още от началото на дейността си е в полезрението на няколко тайни шпионски централи. Бихте ли споделили подробности с нашите читатели?

- Преобладаващата част от авторите на книги, посветени на Левски, изхождат от презумцията, че неговата революционна дейност засяга само Османската империя и България. Но всъщност, тази дейност има пряко отношение към геополитическата ситуация и интересите на Великите сили към Балканския полуостров и по-специално – към решаването на тъй наречения „Източен въпрос“. А той има доминиращо положение във външната политика и на Запада, и на Изтока. От едната му страна стоят Англия, Франция и Австрия (Австро-Унгария), от другата – Русия, а по средата е Турция, с Цариград и двата стратегически пролива Босфора и Дарданелите. Макар и ръководени от различни цели и мотиви, през 60-те години на 19 век и едните, и другите, и третите са единодушни в едно – че е необходимо да се запази на всяка цена статуквото на Балканите.

И точно тогава се появява личността на Васил Левски с неговото прозрение, че освобождението на България трябва да бъде дело на самите българи чрез създаването на мощна вътрешна революционна организация. Това прозрение е изстрадано и произтича от личното му участие в неуспешните опити на легиите на Раковски в Сърбия и четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България да „внесат“ национално-освободителна революция отвън. Но избухването на такава революция в България би разрушило така желаното и ревниво крепено статукво на Балканския полуостров.

Русия, която се отнася със симпатия и съпричастие към българските пориви и надежди за свобода, не е готова да ги поощри и подкрепи, защото е победена и разгромена от турците в Кримската война. Тоест, предприемането на нова война в помощ на въстаналия български народ в онзи момент не е в неин интерес и тя предпочита бунтарските намерения и действия на местното население да бъдат наблюдавани и „дозирани“. Една успешна революция в България не устройва нито Англия, нито Австро-Унгария. Това би означавало възраждането на голяма и свободна славянска държава, чрез която ще се засили влиянието на Русия на Балканите и достъпът й до Босфора, Дарданелите и Средиземноморието. Но най-пряко заплашена е Турция, която след приемането на реформаторските укази Гюлханскияхатишериф (1839 г.) и Хатихумаюнът (1856 г.) на султан Абдул Меджид – живее с мисълта, че е дала някакви права и свободи на поробената рая и очаква от нея да се „кротне“.

Затова са обясними бързите мерки, предприети и от Турция, и от Русия, Англия и Австро-Унгария да поставят под контрол Българския таен революционен комитет в Румъния, вътрешната революционна мрежа в България и нейния вдъхновител и организатор „баш комитата“ Левски. За целта в началото на 1867 г. европейските тайни служби създават в Цариград австро-унгарски шпионски център, с участието на Англия, Франция и Австрия, в който са завербувани местни турци и българи. Дори в революционните среди са внедрени успешно агенти на тайните служби, а в Румъния се ползват шпиони от средите на полската емиграция. С подобна задача е ангажирана и турската полиция. Що се отнася до Русия, чрез своя вицеконсул Найден Геров в Пловдив, с когото Левски поддържа тесни връзки, и руския посланик в Цариград граф Игнатиев, императорският дворец е редовно информиран за дейността на Апостола…

- Означава ли това, че всичките нелегални действия на Васил Левски на българска територия – от декември 1868 г. до залавянето му на 27 декември 1872 г. в Къкринското ханче – са били под наблюдението на тайните служби?

- Да, означава точно това. Неговият нелегален път, залавянето и гибелта му, са резултат на низ от предателства – включително и на неосъзнати такива от хора, които е считал за най-близки, с които е споделял своите планове, намерения, дори маршрутите, по които се движи. Типичен пример е наивната вяра на Христо Иванов – Големия, считан за дясната ръка на Левски и началник на тайната полиция на Вътрешната революционна организация, че австро-унгарският консул в Русе Оскар Монтлог (всъщност опитен разузнавач) изпитва симпатии към революционното дело на Левски. И приема от него „подарък“ за Апостола – револвер, австрийски „Гасер 16671“, система 1870 г., който сега е експонат във Военно-историческия музей в София. В резултат на координираните действия на няколко тайни служби – шпиони и агенти вървят непрекъснато по дирите на Левски, а досиетата, свързани с разработката срещу него и революционната му дейност набъбват…

- Как тогава обяснявате факта, че Левски не е арестуван още при основаването на първите частни революционни комитети през 1869 г., а е оставен да действа в продължение на четири години?

- Ще се мотивирам със своя хипотеза. За шпионските централи, но особено за турската полиция, е било важно да съберат колкото се може повече данни за „душманите на империята“ в българско, за да могат преди решаващия час за общонародно въстание да ги заловят и то да бъде обезглавено и потушено. Затова са изчаквали удобен момент. Левски е бил наясно, че е следен и че животът му е в смъртна опасност. Но неговата философия на самообреченост – „Ако загубя, губя само мене си“, му дава сили да продължи.

Разправата с него идва може би по-рано от очакваното. Причината е своеволният обир на турската поща в Арабаконак, организиран от Димитър Общи на 22 септември 1872 г., който е арестуван и при разпита признава, че парите били нужни за закупуване на пушки за предстоящото въстание. Това признание променя характера на престъплението – от криминално то вече се таксува като политическо и хвърля в тревога не само Цариград, а и приятелски настроените към Турция европейски държави. Реалната опасност от провал на Вътрешната революционна организация подтиква Левски към рисковано решение – да прибере архивите й, които се съхраняват в Ловеч, и да се срещне с поп Кръстьо, за да обсъдят създалата се в града ситуация. От есента на 1872 г. революционната организация там е фактически без ръководство. Иван Драсов още през август е заминал за Прага, на 30 октомври са арестувани председателят Марин Поплуканов и заместникът му Димитър Пъшков. Единственият останал образован член на комитета е поп Кръстьо. Предвиждайки хода на Левски, тайните служби го примамват в Ловеч, служейки си с подхвърлени фалшиви писма, заплитат в интриги и арестуват ръководни лица на местния таен революционен комитет. И капанът, приготвен за Апостола, щраква. Той успява да укрие конспиративните архиви, с което спасява хиляди свои съмишленици от арестуване и смърт. Но... с цената на живота си.

- Всичко това ви дава основание да оспорите категорично общоприетото обвинение към ловешкия свещеноиконом Кръстю Никифоров, че е предал Левски…

- Така е. Обругаваният като синоним на предателство и подложен на презрение години наред поп Кръстю не само не е предал Левски, а той самият е жертва на предварително замислен коварен сценарий, в който му е отредена тази позорна роля. И този ход на тайните служби има поразителен ефект. Представете си само какво разочарование, недоверие и отблъсване от революционната организация на стотици и хиляди православни българи-патриоти е предизвикало обстоятелството, че един духовен пастир е предал техния кумир Апостола и мечтата им за свобода!

- Завършвате книгата си с конкретно послание към настоящия български президент. Бихте ли го споделили в резюме?

- Моето послание към Президента се базира освен на личните ми впечатления от липсата на прецизност в изследванията върху живота, революционното дело и гибелта на Васил Левски, така и на предложението на писателя Марин Калонкин от 23.01.1987 г. до Министерството на отбраната да се осигури научно изясняване на всички дискутирани проблеми, възникнали по повод 150-годишнината от рождението на Васил Левски. За съжаление писмото му е останало без последствия. Та аз, в заключението на книгата, си позволявам да предложа или по-точно да помоля с надежда и уважение г-н Президента на Република България за следното - да инициира съставянето на специална комисия или изследователски колектив, който да се заеме с изясняването на всички загадки и ревизирането на всичките писания за Васил Левски. За членове да бъдат привлечени не само историци, а и хора с други специалности, но патриоти, без амбиции за научни степени. Непременно трябва да се включат и личности, които са си изкарвали хляба като разузнавачи, следователи и такива, които са автори или участници в конспиративни операции. Това е необходимо, за да се изчисти от неистини, неточности, нелепости и клевети святото дело на Васил Левски. В името на България и народа български…

Снимка: личен архив