Печат 

Димитър Маринов е български актьор, който живее от 28 години в САЩ. Роден в София, той е отгледан от лелята на своята майка, наследница на богатата фамилия тютюнопроизводители и кожари, Маринови.

Започва да свири на цигулка още като дете, а на 11 години е първа цигулка във филхармония „Пионер“, с която обикаля по света. През 1982 г. го приемат във ВИТИЗ, но преди това трябва да служи в казармата. С авантюристичния си характер решава да избяга на Запад. Хващат го на границата и излежава присъда от две години и шест месеца. Следва низ от перипетии, защитава чл. 9 като професионален актьор във Видинския театър, а после завършва ВИТИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. След турне с българската джаз-фолк формация „Магически гласове“ в Европа, Канада и САЩ, остава като политически емигрант в Тенеси. Личната история на актьора е много вълнуваща и драматична, но след доста трудности и превратности съдбата го отвежда на червения килим в Холивуд. Женен е за американка и има двама сина.

Димитър Маринов е първият български актьор, стъпил на сцената на Dolby Theatre за връчване на наградите Оскар. Той е част от актьорския състав на филма на Питър Фарели „Зелената книга“, продуциран от Стивън Спилбърг, който спечели Оскар 2019 в категорията за най-добър филм и имаше още пет други номинации.

- Г-н Маринов, поздравления за успеха на филма „Зелената книга“. Какво е усещането да сте първият българин, стъпил на сцената на Dolby Theatre, държейки в ръце най-голямото отличие в киното – златната статуетка Оскар?

- Благодаря за поздравлението. Усещането е по-скоро необяснимо. И не е толкова усещане, колкото едно изпълване от реализацията. Успял си да постигнеш нещо, за което си мечтал, искал си го, борил си се за него... и в един момент го виждаш наяве. Завършено. Но нека да бъдем откровени. Постигането на такава награда наистина е впечатляващо, наистина е успех, но в крайна сметка животът е изпълнен с награди всеки ден. От това, което правиш в ежедневието - то е достойно за награждаване. Аз лично така гледам на живота. И наистина Оскар е символ на добре свършена работа и нищо повече. Аз никога не съм мислел за Оскари, за награди. Това, което съм мислел е да си свърша добре работата, толкоз колкото мога в дадения момент и се стремя да го правя все по-добре и по-добре. А иначе усещането да държиш Оскар е като че ли си се качил на един ролкостър и в момента се спускаш по най-голямата линия надолу - едно превъзбудено завиване на свят, сърцето ти започва да пулсира в ритъм, който дори не може да усетиш, почти губиш съзнание и в изблик на реално удовлетворение си казваш „Боже, успях!“.

- Вие много дискретно показахте малък български флаг на сцената. Символ на какво бе този мил жест?

- Жестът дойде спонтанно, идеята - не. Идеята беше, че аз исках да се изгордея не само с това, че съм направил нещо в живота си, че съм постигнал нещо, но и да накарам цяла България да се изгордее, тъй като аз съм човек от България, аз съм израстнал в България, аз съм ученик на България и това, което имам, което нося в себе си и което ме е довело до тази сцена, е до голяма степен България. И приятелите ми. Дори и тези, които не са свързани с тази индустрия. Всеки един от тях е оставил нещо мъничко у мен, което ме е изградило и превърнало в това, което съм днес. Имах идея да взема това флагче със себе си просто за да усещам, че всеки един, който аз съм познавал в България, дори и тези, които не съм, са част от това признание. Идеята беше да си стои там, във вътрешния ми джоб, и изобщо да не го вадя, но да го усещам до сърцето си. И в последния момент, в който излязох на сцената и погледнах в публиката едва ли не от „пиедестала на света“, изведнъж видях мексикански трикольори, които се вееха из цялата зала и се викаше: „Вива ла Мехико!“. Видях мексиканците горди от това, което им се беше случило преди няколко минути - наградата за най-добър чуждестранен филм на режисьора Кларон, и как те тържествуват на световната сцена. И в този момент ми дойде смелостта, ако щете, да го извадя леко от вътрешния си джоб и да го поставя във външния, за да докажа не само на тях, мексиканците, но и на цял свят, че и ние, малката голяма България, сме тук, на сцената. Това беше не мил жест, а жест на родолюбие и благодарност към всички хора на България, които по един или друг начин бленуват и тайно се надяват и те да вземат своя Оскар някой ден в ръцете си, независимо от това в коя професия са. Това беше символ на кураж, гордост и родолюбие.

- Ролята, която изпълнявате във филма, е на известния руски виолончелист Юрий Тахт, който по времето на Хрушчов бяга в САЩ. До голяма степен образът на героя се припокрива с вашия. И двамата сте класически музиканти, възпитаници на съветската музикална школа, имате еврейско потекло и не на последно място - огромна визуална прилика. Това помогна ли ви да влезете в образа?

- В голяма степен не. Това допринесе донякъде за усещането, за близостта, но в крайна сметка на първия кастинг ми бяха отказали ролята поради простата причина, че продукцията нямаше достатъчна информация кой всъщност е Юрий Тахт, как е изглеждал и много други неща, които аз вече знаех. Някой не си бе направил „домашното“ и търсеха друг физически образ. Но явно „грешката“ бе коригирана и ме поканиха на втори кастинг. Когато споделих моите „разследвания“ и познания за Тахт, Питър Ферели се засмя и каза на Ник Валелонга и на Брайън Къри: „Той знае за характера повече от нас, а ние сме писали сценария!“. Да, визуалната прилика с него донякъде помогна, но в крайна сметка това е художествен филм, независимо че е по истинска история. Значението на тази физическа прилика не е толкова важно, важното е каква е идеята, работата и мисията на този характер в дадения сценарий.

Задачата бе да съм колкото се може по-близо до реалния човек, до това, което е правил и е имал като мисия да прави, въпреки че в текстовете и в автентичните аудио записи на Тони Лип и на Дон Шърли много-много за Юрий Тахт не се говори. Художественият елемент във филма го поставя в една позиция че едва ли не той е този, който трябва осторожно да държи под око Тони Лип през цялото време, за да не провали нещата. Предизвикателството за мен бе да успея, от първия до последния момент на екрана, да запазя хладнокръвие и изпълня задачата на героя Олег във филма. Той е заклет в идеята и мисията на Дон Шърли и аз трябваше да не разклатя този образ. За да остане верен, истински, оригинален на идеята, която се следва. Да не играя, да не се опитвам да пресъздавам, а да бъда реален. До голяма степен това, което аз нося в себе си като човек, добито по време на моята подготовка във филхармония „Пионер“ като класически музикант, а то е дисциплина, отдаденост, сериозност, ми помогна да успея да не се отлъча и разсея. Много от моите приятели обаче не ме познават в тази светлина, аз обикновено съм клоунът, смешникът, оня, шантавият - все неща, които нямат нищо общо с точно този образ. Но наистина това, че бях класически музикант е онова нещо, което най-много ми помогна да успея да изградя този характер такъв, какъвто трябва да бъде.

- Въпреки че действието се развива преди почти 70 години, филмът „Зелената книга“ е изключително актуален в съвременната действителност що се отнася до дискриминацията, расизма и ксенофобията, които се ширят все повече в глобализиращия се свят. Каква е ролята на изкуството, по-специално на театъра и киното, в обмена на ценности, традиции, вярвания и може ли то да помогне за подобряването на взаимното разбирателство между хората?

- Това е въпрос, който има много отговори. Откровено казано, смисълът на киното и театъра още от самото им раждане е да озаряват, да уведомяват, да забавляват и обучават, а също и да показват онова, което хората не виждат в ежедневието си и с което нямат контакт. Киното и театърът показват живота такъв, какъвто е, но без скучните моменти в него. Ако в една творба го няма драматичният момент, то тази творба става скучна. Задачата на киното и театъра е да възбудят въображението, чувствата и емоциите, но трябва също и да имат позиция. Аз винаги съм мислел - ако няма какво да кажеш, по-добре не излизай на сцената. Същевременно киното и театърът, които са най-силните средства за пропаганда, са използвани и в добър, и в лош смисъл. Истината е, че те пробуждат, вкарват едно чувство за обръщане на внимание. Защото да речем хората, които в живота си се занимават с тежка индустрия, строителство, инженерство, те много-много не знаят за какво става въпрос да речем в селското стопанство, в средите на изкуството, в науката. И точно това е, което киното и театърът правят в голяма степен – информират. Но и толкоз силно да манипулират. В същото време идеята е те да обединяват тези хора под нещо общо и добро. Няма творба, която да не е свързана с основното – любов, желание за по-добро, създаване на някакъв имунитет към лошото, растеж на човешкото съзнание и взаимоотношения. Да се събираме, да общуваме и както на латински е казано: „Нищо човешко не ми е чуждо и не бива да бъде“ - в това е смисълът. Особено в днешно време, когато светът по различни обстоятелства, било то икономически, било социални, било политически, започва зверски да се разделя. И стойности като традиция, взаимоотношения, семейство, дом, любов, труд, развитие са започнали са да се разделят на някакви касти в някакви нови измерения. Вместо да растат заедно, те воюват, за да се самодоказват, че видите ли едното е по-добро от другото. Напротив, всичко е добро и се прави в името на доброто и в това именно е ролята на изкуството. Да ти дава този смисъл и да те изчиства от негативизма.

Сега, когато говорим за ксенофобия, за расизъм, за дискриминация смятам, че това са абсолютно недостойни човешки качества. Еманципацията, егото, нарцисизмът винаги ще съществуват в една или друга форма. Проблемът е, че в днешно време те се изявяват толкова брутално и по толкова нов начин, йезуитски и фалшив, че точно сега ние имаме нужда от изкуство, което да ни събужда, да ни удря шамара и да ни казва: „Осъзнай се! Какво правиш?“.

Расизмът е агресивна и дори криминална форма на човешко разделение, типична за примитивното съзнание. Човечеството не може да се „разпознава“ и заклеймява по цвят и регионалност, а по възможности, идеали и стойности. „Черната“ овца сред белите, е „Бялата“ овца сред черните – какъв е смисълът? Роден си където си, такъв, какъвто си и изборът не е бил твой. Но къде ще бъдеш и къде искаш да бъдеш, какъв искаш да си, зависи от това къде ще заслужиш и докажеш, че можеш да си и достойно да бъдеш.

Говорейки за обединение между хората, за събиране, за така нареченото в Съединените щати equality /равенство/, това не трябва да значи уеднаквяване. На много места се приема, че всички сме равни, еднакви. Ние преживяхме това в комунизма. Не, точно обратното е. „Равенство“ означава равноправие: всеки да има правото и възможността да се опита, да пробва, с цел да направи това, което желае. Но в никакъв случай не означава, че ние трябва да сме изравнени. Това е грешната, недоразбраната представа в днешно време, която създава негативизъм, недоволство и протест. Ти не можеш да сравняваш един талантлив млад човек в дадена сфера, с абсолютно неталантлив такъв, след като талантът е даденост, а не се придобива или дава – не е право. Ако талантът вече го има като даденост, което е Божа работа, творение на природата, то тогава той се оформя, изгражда, обработва. Не може един човек, който иска да стане актьор, но няма талант и не го осъзнава, да претендира за „правото си“ и да се сравнява по някакъв начин с човек, който има талант и е роден с него. Разбира се всеки има свободата да пробва, но когато не става - не се ядосвай, на теб явно ти е даден талант в друга област. И повярвай, след време ще си щастлив от факта, че не си „станал“ актьор, нещастен в неуспеха. Винаги ми е било тъжно да чуя, когато хора в България ги попитат: „Ти можеш ли да станеш министър на културата?“ , те да отговарят: „Е па защо не“. Това, което много млади хора не могат да разберат и по някакъв начин го ползват като извинение е: „Ами и аз съм човек и аз имам право. Защо той да го има, а аз го нямам?“ Защото той е създаден да го има това – то му е дадено, а ти си за нещо друго, което е по-добро за теб.

Разбирателството между хората трябва да идва от взаимния респект към талантите и възможностите им, от разпознаването и оценяването им. Разбирателството между расите трябва да идва от осъзнаването на различията, на това кой какво носи, какъв е и от интеграцията на тези абсолютни противоположности в конгломерат от благородни съвместни идеи и реализацията им за по-добро и благоприятно бъдеще за всички. Дали си черен, зелен, жълт, кафяв няма никакво значение, ние сме хора и тук не става въпрос за талант, става въпрос за човечеството като такова. И в това е силата на моралната идея във филма „Зелената книга“, от която имаме особена нужда днес. Две абсолютни противоположности с различни дадености и таланти, от различни раси, успяват да намерят общ език, като се слушат, но не само. Те се и чуват, осъзнават, дават шанс един на друг да се изкажат и да се докажат. И намират допирни точки, в които, независимо от разликите, могат да направят нещо заедно в името на по-доброто, по-хубавото, в името на израстването. И тогава цялата тази ксенофобия, расизъм и дискриминация сами по себе си няма да имат смисъл. Това е единственият начин да успеем да преодолеем разликите, виждайки във всеки един онова, което той носи - стойност, талант, възможности, разум, ценности. И когато видим, че човек има нужда от малко рамо, малка помощ, ние, по някакъв начин чрез нашите средства, знания и възможности, да му помогнем. Но в никакъв случай не трябва да се чувстваме задължени и равнопоставени там, където не ни е мястото, там, където не ни е талантът, там, където не са ни възможностите. Дори да бъдеш водопроводчик, бъди горд, че ти си най-добрият водопроводчик. И всеки един ден, когато отиваш на работа, ти работиш точно за това, в един момент да бъдеш признат за най-добрия водопроводчик, който помага, дава и прави точно това, което иска и в което е най-добър. Тогава всички тези ценности, стойности и вярвания ще имат смисъл.

- Казахте, че се чувствате като „Пепеляшка“ след тази награда. Какъв бе вашият път от София до Холивуд, за се сбъдне приказката и какво ви трябваше, за да го извървите – талант, работа, късмет, вяра?

- Всичките тези неща взети заедно. Това е символичното представяне - Пепеляшка. Когато имаш една мечта и едно дълбоко вътрешно вярване, безценно е, ако те бъдат открити във възможно най-ранна възраст. Имайки две деца, в момента единият ми син е на шест, а другият - на тринадесет години, аз още от самото начало знаех кое е най-важното, което трябва да направя за тях. Да не им казвам какво да правят, да не ги насилвам да правят неща, които аз искам те да правят или които аз съм искал някога да направя, но не съм успял. Това е основна грешка на много родители, макар че не ги съдя, това си е тяхна работа. Целта ми беше да ги следя много внимателно всеки ден, да се занимавам с тях, да бъда част от тяхната невинна детска игра още от прохождането им, да обръщам внимание на малките сигнали и знаци, които те ми даваха за своите интереси, желания и да виждам кои са онези малки елементи, които за тях са най-важни, най-нужни и най-забавни.

Така беше и при мен, аз имах тази свобода до огромна степен, въпреки тежката ръка на моята осиновителка, която беше от старата генерация – традиционна, консервативна. Тя бе за възпитание, ред, дисциплина, което е много хубаво, но никога не ми отне и правото да мечтая, да бленувам, да се вълнувам, да си фантазирам, а и да го прилагам на практика, за което понякога съм бил и наказван. Оттогава у мен се създаде това чувство за вяра, абе може и да стане, просто аз трябва да го направя, но така, че да не ми се карат и да не ме наказват. Детството ми мина в една хаотична версия, сменяйки много училища, не само поради ангажимента ми във филхармония „Пионер“, с която пътувах много по чужбина, но и по семейни причини - местенето ту при осиновителката ми, ту при родните ми родители. Беше трудно, аз винаги бях нов ученик. За девет години смених десет училища. Интересното в случая е това, че погледнато назад моят живот бе наистина като една приказка, за която аз не съм си давал много сметка, допреди хората да започнат да питат и аз да започна да разказвам. За мен беше просто моят живот, който си го живеех така, както исках да си го живея.

Но никога не забравях най-важното - когато имаш вяра и желание да успееш да постигнеш нещо, въпросът не опира толкова до късмет, колкото до това да работиш, да си фокусиран и концентриран и да умееш да разделяш това, което ти казват, че трябва да направиш, от това, което ти искаш да направиш. Да умееш да съчетаваш двете неща така, че да не бъде накърнено нито едното, нито другото по един или друг начин. Защото задълженията и ангажиментите, които ние имаме в живота са едно, но те не трябва по никакъв начин да пречат на онази мечта и обратното. Важно е да не се самозабравиш и в един момент всичко за теб да няма смисъл освен тази фанатична идея, която в крайна сметка може да се окаже дори и грешна. Ти трябва да доказваш желанията си, мечтите си, стъпка по стъпка. То е като преодоляване на едно, на второ, на трето, в решаването на сериозна задача от висшата математика. Трябва едното да докаже другото, другото да докаже третото и в крайна сметка да стигнеш до онзи краен резултат, който е верният, който ще потвърди, че целият ти труд и път са имали не само смисъл, но и че още от самото начало си вървял във вярната посока.

Разбира се талантът е талант, той е даденост, но това, което аз успях да направя е първо да го открия навреме, после да потвърдя, че го имам и едва тогава да се заградя с правилните хора, които да го развият и да му помогнат да има реална изява. Познавам мнозина, родени с талант, които никога не са имали възможността да го развият във вярната посока. Имам приятели, които искаха да бъдат актьори, искаха да работят в това изкуство, обаче мама и татко казваха: „Глупости, актьор, не, никога, това е несигурно! Ти ще бъдеш нещастен цял живот! Стани доктор или инженер, или архитект, или учен!“. Е, това вече е предателство към самия теб. Минават години и никога не си щастлив с това, което правиш. Да, правиш пари, караш скъпа кола, живееш в луксозен апартамент, имаш вила на морето, но сърцето и душата са ти празни. И един ден, когато малките се появят в твоя живот, ти няма какво да им кажеш и започваш да се оправдаваш. Аз съм щастлив, че на моите двама малки сина мога да им кажа, че съм правил винаги това, което съм искал. Да, пътят беше много труден, трябваше да загърбя приятели и то не по най-добрия начин понякога само и само да следвам своя път, много често съм бил обвиняван в егоизъм, в егоцентризъм, но в крайна сметка всеки е отговорен сам за себе си в своя живот. Всеки гони своята цел, това, което иска и обича. И повярвайте, когато успеете, ще разберете, че всичките тези „изоставени“ приятели, винаги са ви разбирали и са ви се радвали – вярвали са ви... е, повечето от тях.

А дали имало късмет? Бих казал да, до голяма степен. Но късметът не е нещо, което идва и ти казва: „Здрасти, аз съм тук, хващай ме!“. Напротив, късметът съществува непрекъснато, и ако ти не можеш да го разпознаеш, то е, защото не си готов да го посрещнеш. И за теб той никога не идва и не може да дойде. Разбира се всичко това е подчинено на голямата вяра - вярата в себе си и на заклет труд. Да имаш самочувствие, да знаеш, че си създаден, за да правиш това и го потвърдиш. И още нещо - посадиш ли едно дърво, трябва да опиташ плода му. Но преди това трябва да се грижиш за него, да го поливаш всеки ден. Тогава опитваш плода. Първият може дори да е малко кисел. Но следващия път ще знаеш какво да направиш, за да стане толкоз сладък, че да може да го продадеш и другите да го опитат. И оттам дойде и моята история за Пепеляшка.

- В последните години се наблюдава подем в създаването на български филми, които участват на международни кинофестивали и получават отличия. Вие самият участвахте в дебютния филм на Лъчезар Аврамов „Снимка с Юки“, който беше представен на София Филм Фест през месец март. Оптимист ли сте за бъдещето на българското кино?

- Определено аз съм оптимист въобще за бъдещето на България и на изкуството. Специално българското кино в момента е в събуждане. Имаше страшен период - 90-те години, после се получи един малко разклатен период, от началото на 2000-та до 2010-та година, едно лутане, затворено в много индивидуализъм. Дори и киното, правено в България за българите, беше онова кино, което ти казва какво и как да правиш, а не онова, което те провокира какво и как да правиш. Разбира се нашето кино има уникална традиция, още от времето, когато се работеше по модели на съветското кино, когато българският творец винаги успяваше, независимо че следваше този социалистически модел, да намигне на публиката. Като например да направи комедия, на която тя не само да се радва и смее, но и да си направи изводите. Така беше и със сериозното кино. Имаше кино на родолюбие, на история, на дух, но разбира се формата беше онази, която в днешно време много трудно може да се гледа.

Наистина напоследък българското кино се модернизира. Има една уникална група от млади творци, които в момента врят и кипят, но все още нямат възможността да изскочат на повърхността и главната причина за това е голяма част от моята генерация. Тъжно ми е да го споделя, но тя задушава новаторството, задушава лудостта, може би от страх, от комплекс, може би не иска да пусне кокала. Но искам да кажа на моята генерация, време е да отстъпим и да дадем възможност на смелостта на тези млади хора, които са доста по-информирани от нас и значително по-смели. И ние бяхме млади, но явно сме забравили онази младост, в която ни забраняваха, накърняваха ни и ни сочеха с пръст. Нека не правим същото, нека дадем възможност на тези младоци. Това, което ние можем да им предадем е разумът, житейският ни опит, грешките, но нека те да водят своя живот, без да им слагаме прът в колелата. Проблемът е зверската критика от завист и злоба.

Типичен пример е новият филм на Камен Донев - „Уют“. Той като човек творец е решил и го е направил по свой начин съвсем сам. Но първото нещо, което получи, бе жлъчна критика, злоба, негативизъм, завист. Защо? Добре, не ти е харесал филмът, не ти е допаднал, не казваме, че е великият филм, но поне да кажем едно „Браво!“ за смелостта и начинанието. Поне да разпознаем труда, желанието и вярата на един човек с амбиция да покаже какво той смята и вижда. Не е въпросът дали е добър или не филмът, въпросът е, че той е имал мечта и сам я е осъществил. Опитал се е да протегне ръка. И защо тази ръка трябва да бъде ухапана, оплюта. Не може ли човешки да кажем: „Ей, Камене, не съм очарован колкото исках, но благодаря за удоволствието и труда ти - добра работа!“. Нека също бъдат поощрени колегите му - участници, техници, организатори, администратори, всички, работили над този филм, които са вярвали в нещо, а не да бъдат критикувани и дори унизявани, обезкуражавани. Каква е ползата от това? Не е достойно и човешко. Мисля, че критичният негативизмът е проблемът на българското кино.

Изкуството не е показване, а изразяване на собствената вяра, любов. И това, което творецът иска да каже, от другата страна дори и да не бъде прието, то поне трябва да бъде посрещнато с колегиалност и човешко разбиране, с поощрение. Зрителят трябва да има отворено сърце и усещане да вникне. Дори и да не е съгласен, да изслуша. И това е примерът от „Зелената книга“. Независимо от противоречията, ние трябва да се чуваме, да си подаваме ръка. Тогава българското кино ще успее. Не е достойно и честно творците да са накърнени и отречени още преди да са успели да стигнат дори до средата. Да не говорим за финансовите, социалните проблеми, за стагнацията, която съществува в България и е трудно да се преодолее. Няма пари, няма възможности и средства, снима се ненормално по цял ден, фатално се снима, няма време да се направи това, което трябва да се направи, защото не може да се плати. Аз го разбирам това. Но ако ние отворим сърцата и разума си в положителна посока и намерим общ език като партньори с единен интерес, постепенно нещата ще станат. Трябва търпение, вяра един в друг, а не критикуване, мачкане и злобеене. Тогава българското кино ще има бъдеще, театърът ще има бъдеще, България ще има бъдеще.

- Вие сте вдъхновение и пример за младите хора в България, които търсят пътя към своята реализация в киното и театъра. Как бихте ги окуражили да следват мечтите си?

- Покорно благодаря за комплимента, че аз съм вдъхновение и пример. Това не ми е било целта, но приемам, спомняйки си как и аз навремето като млад актьор, жадувах за примери и вдъхновение. И те наистина ми бяха дадени от много талантливи наши по-възрастни колеги. Пътят към реализацията не се търси, по-скоро се очертава. Пътят трябва да го има. Когато имаш мечта и вяра, те създават собствения си път. Разбира се той има много отклонения, завои, завъртания. Даже понякога трябва да излезеш от него, да преминеш от другаде и да се върнеш в него. Но докато се връщаш на пътя, проблем няма да има.

Съветът, който бих дал на младите хора в България, е - веднъж открили себе си, не изневерявайте на това себе си и бъдете много търпеливи. Защото в крайна сметка, ако сте осъзнали, че имате определен талант, трябва изцяло да се отдадете на дисциплинирана целенасочена работа, за да развиете този талант и да го превърнете в реална изява. Актьорът трябва много здраво да е стъпил с двата си крака на земята, да бъде прагматик дори, а в същото време да умее да фантазира. Двете неща трябва да са абсолютно рентабилни и изявени в реалност. Ние всички имаме страхотни идеи, но те са страхотни само ако са реализирани. Тогава се получава признанието, когато всички видят твоята идея реализирана на практика. А единствения начин да стигнете до тази идея е да умеете да си фантазирате, след което фантазията да превърнете в едно систематично движение в реалния свят. И да имате самочувствието, че това, в което вярвате, ще стане. Ако не сте убедени, че ще стане, то никога няма да се случи. Необходима е вяра и къртовски труд. Моля ви, не разчитайте на друг. Слушайте другите, споделяйте мнения, но те трябва да са филтрирани през самите вас в самите вас. „Това е, което искам аз!“ Карайте другите да харесват Вас. Трябва да сте различни. Не може един актьор да е уникален при положение, че иска да е като всички останали, тогава той става един прекрасен зрител. Актьорът е индивидуалност – оня, шантавият, ненормалният, който никой не приема, но всички отиват да го гледат. Бъдете себе си! Ако вие откриете себе си, вярвате в себе си и бъдете много търпеливи, няма как тази мечта да не се случи. А страхът – него винаги ще го има. Той ви е най-добрият приятел! Той е мерило за вашата отговорност, отдаденост и вяра. Той е личният критик в творенето и двигател в действието. Но това трябва да е страхът от неизвестното, а не от самите себе си. А неизвестното е безкрайното, мистичното, интересното. То е авантюрата и предизвикателството на твореца. Е, малко страх тук-там помага и те държи в релсите. Обичайте си страховете, за да ги преодолявате по-лесно и бързо.

- След този голям успех в киното следват ли нови професионални предизвикателства и какви са те?

- Обикновено да. Това разбира се е индустрия. В момента този филм гърми навсякъде и особено след наградите, аз съм забелязан. Вече, така да се каже, съм на професионалното поприще в средата, знае се кой е Димитър Маринов, обръща му се внимание по друг начин. Откакто се завърнах от България, имам няколко предложения. Едното е за телевизионен сериал и чакам всеки момент да започна снимки. Кандидатствах за втори сериал, който е на Showtime с голяма роля и гарантирани от три до пет епизода. И най-съкровеното, което искам да споделя е, че преди няколко дни ударих главната роля в късометражен филм, който е по поръчка на Академията. Той е по действителен случай за небезизвестен полски пекар, евреин.  Действието се развива през 1943 г. в Аушвиц, където е попаднал със съпругата си и двете си деца. Съпругата му умира от пневмония и той е избран от генерала-нацист в лагера да пече хляба за офицерите. Филмът е изпълнен с трагедия и фатални моменти, но и с невероятните „маневри“ на брилянтния разум, вяра и воля на Пекаря, с които ги преодолява. Той не само успява да преживее ужаса на Аушвиц, но успява и да преобърне съзнанието и зверщината на нацистките офицери до степен, до която две седмици преди освобождението на затворниците, всички те, както и офицерите, са яли френски багети. В момента филмът е в късометражен вариант, но идеята е да стане пълнометражен. Академията иска да бъде направен за бъдещите фестивали и награди, включая и Оскарите. Започвам снимки в края на май в Лос Анджелис. Това е голямата гордост до момента. Разбира се има и предложения, които все още са на маса, изчаквам. Живот и здраве. Просто оттук нататък аз трябва да продължавам да работя и да потвърждавам, че това, което ми се случи с филма „Зелената книга“, не бе просто случайност, а  заслуга.

- Посланието на „Зелената книга“ е събрано в една реплика, която вие изричате: „Не е достатъчно да си гений. Нужен е кураж, за да промениш човешките сърца“. Смятате ли, че културната дипломация, като част от дипломатическите отношения между държавите, е средство, което може да промени човешките сърца?

- Аз винаги вярвам, че куражът може да промени човешките сърца. Въпросът е да има разбиране помежду ни. Ти можеш да си абсолютен гений, но ако нямаш разбиране, което да ти даде куражът, промяна на сърцата няма да има. Едно нещо в културната дипломация напоследък липсва - достойнството. Освен тази прекрасна реплика във филма има още една, за мен лично много силна, казва я Дон Шърли на Тони Лип в затвора: „Достойнството винаги възтържествува“. Аз смятам, че ако ние загубим достойнството си, няма да имаме разбиране, няма да имаме кураж и никога няма да успеем да преобърнем човешките сърца. Достойнството е силата, която кара другата страна да разбере и дипломацията трябва да е базирана на това достойнство, на тази чест, на тази гордост, но разумно и с респект. Да знаеш това, какво си, какво предлагаш, защо го предлагаш и какъв е смисълът да го предлагаш. И тогава, ако то биде разбрано от другата страна, то е разбрано именно заради това достойнство и авторитет, с които ти го предлагаш, представяш и държиш на него. Тъжно е да кажа, но напоследък  много от моите колеги в Холивуд и в индустрията са загубили точно това. И за съжаление човек, губейки достойнството си, вече няма кураж. „Куражът“ се превръща в безсмислена емоция, негативизъм, в една екзалтация, изявена в крясък, която не само не променя човешките сърца, но тя ги затваря, тя ги накърнява, тя дори ги забравя. 

Снимки: личен архив на Димитър Маринов