Печат 

Интервю с проф. дфн Александър Федотов, директор на Центъра по източни езици и култури към СУ “Св. Климент Охридски”: На сърцето ми е цяла Азия

През май, на тържествена церемония в монголското посолство в София, за принос в развитието на българо-монголските отношения и по повод 65-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Монголия, проф. Александър Федотов получи най-високото отличие на страната - орденът "Полярна звезда". Директорът на Центъра по източни езици и култури към СУ “Св. Климент Охридски” е изключителен ерудит и полиглот, доктор на филологическите науки, професор по корейска, монголска и тибетска литература. Роден в гр. Новосибирск, Русия, той завършва Факултета по източни езици и култури в Санкт-Петербургския държавен университет. Жени се за българка и свързва завинаги живота си с България. Специализира и изнася лекции в Република Корея, Китай, Монголия, Индия, Тайланд, Унгария, Румъния и Русия. Член е на световните асоциации по кореистика, монголистика, тибетология и алтаистика. Пътешественик, посетил над 120 държави, филателист и нумизмат.

- Проф. Федотов, заминавате за Корея, какъв е поводът за тази ваша поредна визита там?

- В края на юни ни предстои заключителна среща във връзка с едно сравнително изследване, което направиха Софийският университет „Св. Климент Охридски” и корейският „Сонгюнгуан”. Последният е на няколкостотин години, навремето е бил Кралският университет, днес е един от най-добрите изследователски университети в гр. Сеул. Предмет на това наше изследване бе съпоставката на двете общества – българското и корейското. По-точно, то разглежда периода на възстановяването на Българската държава след Освобождението от османското робство през 1878 г. и на Корейската след освобождението й от японското робство през 1945 г. Времевата разлика общо взето не ни пречеше да се занимаваме с изследването на икономическото, политическото, културното и образователното положение в двете държави, защото нещата са наистина съпоставими. Още повече, че всички корейски посланици, които имат мандат у нас, откриват едно учудващо сходство между двата народа. И казват, че България спокойно би могла да се възползва от корейския опит при възстановяването на корейската икономика след 1945 г. и изграждането на онзи мощен динамичен стопански механизъм, с който тя става известна навред по света.

- В какво по-конкретно се изразява това изследване?

- То е един петгодишен проект, в рамките на който издадохме няколко книги, осъществихме немалко съвместни посещения, занимавахме се с теренни проучвания. През последните две години и половина проучвахме и много архивни материали, които открихме в нашия Държавен архив, в архива на Министерство на външните работи, свързани с взаимоотношенията между Народна Република България и Корейската народно-демократична република, а също така и с взаимоотношенията по-късно между Република Корея и Република България. Тази дейност е едно специално направление в нашия проект, защото си поставихме за цел да направим опис на тези материали и да напишем историята на нашите взаимоотношения, базирайки се на тях. Публикувахме и немалко статии. Тази година издадохме една книга за Корея с фокус върху най-новата й история – от 1945 г. до края на Корейската война /1950-1953 г./ Тя намери много добър отклик сред колеги специалисти. За първи път в чужбина излиза материал /на издателството на Софийския университет/, който запознава читателите с най-важните страници от най-новата история на Корея.

Обикновено когато посещаваме Сеул, организираме по една конференция в университета „Сонгюнгуан”, след това правим теренни проучвания, пътуваме из страната. Например, видяхме местата, където през Средновековието са били изпращани в изгнание корейските интелектуалци, занимавахме се и с реконструкцията на историята на новата корейска литература от времето на японското робство /1910 – 1945 г./, когато тя е била принудена да се развива тайно.

- След този проект накъде?

- Подготвили сме нов, пак достатъчно сериозен, актуален, модерен, петгодишен и живот и здраве скоро ще подадем документите. Центърът по източни езици и култури към СУ “Св. Климент Охридски” участва в разпределяне на грантове за проекти на общо основание, наред с всички кореистични центрове и университети по света. Те се финансират от Академията по кореистика – една държавна институция, която се занимава с промотиране на корейската култура в Корея и по света.

- Освен с кореистика, вие се занимавате с монголистика, тибетология и алтаистика. Кое от тях ви е на сърцето?

- На сърцето ми е цяла Азия. Разбира се, занимавам се по-специално с Корея, Тибет и Монголия - трите области, в които правя своите изследвания, защото са свързани съответно с езиците, които владея. Но като изтоковед и ориенталист на сърцето ми е цяла Азия. Това е истината. Първо, защото съм роден в Азия – в гр. Новосибирск /Русия/, който е в Югозападен Сибир. Второ, защото Азия винаги ме е интересувала много повече от Европа, тъй като тя си остава непозната. Ние трябва да се научим стъпка по стъпка да я усвояваме. Така, както навремето казаците са откривали Сибир, а после и Далечния Изток. Те са били пращани от руските царе все по на изток и по на изток, чак до границата с Китай, Монголия, Корея, Япония и т.н. Още от седми клас Азия ми бе много интересна. И тъй като майка ми е от Санкт-Петербург, всяко лято прекарвах ваканцията с родителите си там. А от осми клас вече почнах да мечтая да стана студент в Петербургския /по онова време наричан Ленинградски/ университет и то точно в Източния факултет, който се занимава с Азия и Африка.

- И това става. Завършвате най-представителния, най-добрия университет в Русия.

- Той беше легенда. Дори самата сграда на факултета е такава. Построена през XVIII век, на брега на Нева, в центъра на Санкт-Петербург, тя е приютявала толкова много велики руски учени, ориенталисти, носи толкова история в себе си, че няма как човек да не бъде привлечен от историческото, феноменалното, което се съдържа в нея. Пък и имахме цяла кохорта от прекрасни, гениални преподаватели и това няма как да не се отрази върху нас, техните ученици. Разбира се, няма защо да смятаме, че академизмът се предава от поколение на поколение без проблем. Но трябва да призная, че днес преподавателите не са същите, каквито бяха онези – големите, които лека-полека си отиват. За съжаление, тази година почина на 91 години и моята любима професорка – Людмила Герасимович. А тогава на нас, отличниците, дипломите ни подписа лично акад. Борис Пиотровски, много известен учен-ориенталист, който беше и директор на Ермитажа. Вие знаете, там се съхранява една от най-големите колекции в света на източни предмети на изкуството. Днес за мен това, с което се занимавам, от една страна е призвание, от друга – хоби, от трета – любима работа. Тя е свързана с преподаването, а срещите с младите хора винаги са приятни, с много пътувания, с извършване на много научно-изследователска работа, с много запознанства, с откриване на много неизвестни моменти от историята, литературата, културата на народите, с откриването на един нов свят, който се нарича Азия.

- Първата страна от Изтока, която сте посетил още като студент, е Монголия. А монголският и тибетският са първите езици, които сте започнал да преподавате в Софийския университет...

- Аз бях дете, ученик, когато баща ми беше за една година на работа в Монголия - участваше в строеж на една тяхна голяма национална градина. Той ми изпращаше всяка седмица марки оттам, които бяха страшно красиви - ярки, пъстри, и които ме запалиха не само по Монголия, но и като филателист и нумизмат.

- Да не би да е монголска и първата марка във вашата прекрасна колекция?

- Първата не, но със сигурност едни от първите марки в моята колекция са монголски. А що се отнася до посещението в Монголия, това стана, когато бях студент. Завършихме IV курс и цялата група замина да специализира за една година в Монголския държавен университет. После се върнахме и продължихме следването. Така че моето обучение беше не пет, а шест години, за което никак не съм съжалявал.

Така се получи, че когато пристигнах в България, започнах работа в София-прес като преводач и редактор. Правих това 6 години, но успоредно с него започнах да преподавам монголски и тибетски на хонорар в Софийския университет още от 1980 г. Тогава имаше много желаещи да изучават тези езици. Никога няма да забравя първата ми лекция. Когато влязох в залата, бях на 22 години, но изглеждах сигурно като на 17. И виждам пред себе си едни много сериозни чичковци, както и достолепни жени на възраст. Това беше първият ми курс, абсолютно незабравим. Някои от тях ги виждам и днес от време на време и ми е много приятно, други не са вече между живите.

- Тогава започвате и да превеждате - от монголски, по-късно и от тибетски.

- Беше времето на социализма и в прочутото издателство „Народна култура” имаше редакция, която се занимаваше с литературите на Азия, Африка и Латинска Америка. И трябваше да превеждаме творби на съвременни монголски автори, а те съответно на български такива. Аз преведох един исторически роман - „Размирно време” на Донровън Намдъг, един сборник с три повести от Сенгийн Ердене - „Годината на синята мишка”, две стихосбирки. Но имах преводи и в други издателства. За „Наука и изкуство” преведох от старомонголски „Тайната история на монголите”. Това е първият монголски исторически текст, написан през 1240 г. Почнах да правя и преводи от тибетски, сред които и „Тибетската книга на мъртвите” и всякакви будистки трактати.

- Втората източна страна, която посещавате, е Лаос...

- Това беше, ако не се лъжа през 1982 г. Трябваше да преподавам философия там три месеца. Заминах с един екип от Международна школа по журналистика „Георги Димитров” - тя се занимаваше с обучение на възрастни хора от тъй наречения трети свят. Аз имах късмет да попадна в него и това беше незабравим опит. Тогава най-голямият самолет беше ТУ 154. За Виентян, столицата на Лаос, трябваше да се пътува с междинни кацания в Ташкент, в Карачи, в Делхи, в Рангун /днес Янгон – столицата на тогавашна Бирма/, и чак петата спирка беше Виентян. А след Лаос самолетът продължаваше за Хошимин, Сайгон. Това беше цяло приключение, разбира се, много интересно. То още повече ме привърза към Азия, особено към тропическа Азия.

- Как да завършим тази азиатска обиколка? С Китай или с Индия?

- С всичко наведнъж. И двете цивилизации са грамадни, уникални, като вселени. Човек не може да ги опознае – нито заедно, нито поотделно. Защото не просто трябва да прочетеш куп книги, не просто трябва да живееш поне по десет години във всяка от страните, а трябва да си се родил там, и пак няма да можеш да ги опознаеш. Те са толкова различни вътре в себе си. И в едната, и в другата живеят толкова различни народи, които говорят толкова различни езици, че понякога не се разбират.

Аз съм живял в Индия. Първият път, когато отидох там, останах три месеца в северната част на страната, в Дарамсала, където е резиденцията на Далай Лама XIV. Запознах се с него, имах специална ауиденция. Пристагнах там от Тибет, където той, за съжаление, не може да отиде. Бях му донесъл един бял ритуален шал - ката, подарък. Той също ми подари подобен, както и една старинна тибетска монета. По-късно ми позволи да преведа една негова книга за ежедневната медитация, без да плащам авторски права. Аз имах изследователска работа в Дарамсала, по покана на Тибетския център за архиви и научни изследвания, свързана с „Тибетската книга на мъртвите”.

- Вие сте директор на Центъра по източни езици и култури към СУ “Св. Климент Охридски”. Какво е положението му в момента?

- Той е абсолютно уникален не само за България, а и за целия Балкански полуостров, дори бих казал, за Югоизточна Европа. Няма по-голям, няма друг с повече специалисти. Ето, наскоро бях в университета в Любляна. Те имат една единствена катедра, в която са събрани всички техни изтоковеди. А ние имаме пет катедри, девет бакалавърски специалности, в които се изучават основните езици като японски, китайски, корейски, хинди, турски, арменски, но много други, които вървят като втори и трети източни езици. Имаме много широка палитра от преподаватели. Министерство на образованието сега дори изрази гласно подкрепата си за източноазиатските филологии и за арабистите, защото държавата има нужда от такива специалисти.

- А какви са студентите Ви?

- Те влизат с най-висок бал, особено в източноазиатските филологии: кореистика, китаистика, японистика. Интелигентни са, запалени, чешити. Трябва да си малко нещо чешит, за да учиш такива работи. Трябва и да си всеотдаен, трябва да знаеш, че ще работиш с неевропейци, с хора, които имат не само друга външност, но и друг манталитет. Те са по-различни от нас, имат друг начин на мислене, друг начин на говорене.

Другата особеност е, че студентите ни не само от България, а и от други страни: Македония, Сърбия, Армения, Грузия, Украйна, Беларус, от Черноморския регион.

- Какво ви занимава в научен план?

- Довършвам една книга за средновековната корейска проза с алегорично съдържание. Това са интересни псевдобиографии, в които персонажите са цветя, насекоми, природни стихии, предмети, животни, птици, които действат като хората, говорят и разсъждават като тях. В тях има немалко и сатира, и гротеска, и алюзии... Това е много стара традиция, която се заражда в Китай през II век след Христа и постепенно се разпространява из цяла Източна Азия, включително и в Корея и Япония.

- Пътешественик сте. Посетили сте над 120 страни. Как успявате да развивате тази страст при толкова ангажименти? Или просто съчетавате полезното с приятното?

- Точно това е формулировката. Трябва да кажа, дори и да ми се сърдят всички професори, че ние не сме чак толкова пренатоварени. Имаме си часове - да, но имаме и свободно време, и дълга ваканция. Разбира се, аз участвам често в различни командировки в чужбина, бях и два мандата заместник-ректор по международните въпроси, така че ми се налагаше да пътувам често. Но винаги използвам зимната и лятната ваканция, за да посетя една или няколко държави, защото това е едно благодатно време за целта. Посетил съм всички континенти, но има още много места, които бих искал да видя. Пътувам както сам, когато дестинацията е по-екстремна, така и с моята половинка, когато дестинацията позволява присъствието на жена.

- Кое е по-екстремното ви приключение - покоряването на Килиманжаро или акостиранията на Антарктида?

- В Антарктида беше много лесно, защото случихме на хубаво време. Аз бях там преди десетина години с една канадска експедиция. Ние имахме необикновения късмет през цялото време да има абсолютно ясно чисто синьо небе, само с едно малко изключение, когато пърхаха леки снежинки. Беше и сравнително топло – от 0 до 5 градуса. На много места дори снегът се беше постопил и ние стъпвахме на камъни, миди. Успяхме да направим девет акостирания – нещо, изключително рядко, и то само благодарение на хубавото време.

Докато изкачването на Килиманджаро е трудно, но незабравимо преживяване. Там минаваш поясите от тропика до горе, където са снеговете. Е, животът в палатка определено не ми е любим, но пък няма друг начин при такова изкачване.

- Коя или кои са най-красивите гледки, които няма да забравите?

- Напоследът проявявам интерес към тропическите острови. Те предполагат лежерност, бели пясъци, кокосови палми, наведени над океана, както и един полузабравен примитивен традиционализъм на местните хора, обитателите на тези малки острови. На пръв поглед има всичко, а после виждаш, че това всичко далеч не решава някои проблеми, които възникват. Намеквам за малкия остров Яп в Микронезия, където ми се случи инцидент с колело. Там има изключително добра болница за 12 000 му население, вършеше работа за всички, но не и за моя случай. Но пък усещането, че си на една прашинка, хвърлена в океана, е особено.

На бюрото си вкъщи имам един глобус, подарен от моята майка, и от време на време го обръщам да видя някоя точка за едно или друго мое пътуване. Напоследък съм го обърнал с Тихия океан към мен. И ме привлича една точка, която се казва Рапа Нуи /Великденски остров/ - най-източно разположения остров в Полинезия. Прашинка, хвърлена на 4 000 км от Чили /островът и административно принадлежи на тази държава/, където съм имал удоволствието да бъде с мой колега. Беше успешно съчетание на служебно пътуване до Чили с частно до Рапа Нуи - абсолютно незабравим с гигантските каменни глави, които гледат навътре към острова и в които има нещо имагинерно, загадъчно. Или примерно Сейшелските острови в Индийски океан с остатъците от някогашния материк и един от най-красивите плажове в света, или незабравимата красота на спокойния Тихи океан на Малдивите с пъстрия подводен свят, или гигантските манти в Микронезия.

- Кой е вашият непокорен Килиманжаро?

- Този, който още не съм достигнал. Планирах тази година да отида в Вануату – островна държава в Тихи океан, но знаете, тя беше сполетяна от цунами и за съжаление, абсолютно унищожена. Разбрах, че Вануату ще трябва да остане за след пет-шест-седем години, живот и здраве. Така че сигурно ще отида на Соломонови острови, малко по на север.

- А що се отнася до Килиманджаро в творчески план?

Аз съм скромен човек, не си поставам някакви големи, непостижими цели. Продължавам да откривам за себе си интересни неща в това, с което се занимавам. Вероятно това ще бъде верига от малки Килиманджарчета.

 Снимки: личен архив на проф. Федотов и сп. „Дипломатически спектър”

1. Корицата на книгата Корея в периода след освобождението от японско владичество до края на Корейската война /1945-1953/

2. Наскоро, на отриването на изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност”, проф. Федотов прие от името на СУ „Св. Климент Охридски” почетното „Знаме на мира”.

3. По време на едно от пътешествията

4. На празника „Сабантуй” в София, юни 2015 г.