Печат 

На 19 февруари в Съюза на българските журналисти в открит разговор с колегията за свободата на словото и за предизвикателствата пред съвременните медии ще влезе едно от най-ярките имена на испанската журналистика - Алфонсо Армада.

Гостът ще сподели испанския опит в отстояването на медийната независимост и ще е готов за диалог по всички въпроси, свързани с темата. А предната вечер – на 18 февруари, в литературен клуб „Перото“, Армада ще е в центъра на друга интересна дискусия - „Журналистика и литература“. Испанският журналист пристига у нас по покана на Институт Сервантес - София. 

Кой е Алфонсо Армада

Роден е през 1958 г. във Виго, най-големия град на автономния район Галисия, разположен на атлантическия бряг, недалеч от границата с Португалия. Освен прочут журналист, Армада е и успешен писател, есеист, поет и драматург. 14 години е работил в най-големия испански вестник „Ел Паис“, включително и като кореспондент на Балканите и в Африка. Отразявал е обсадата на Сараево и трагедията в Руанда през 90-те години.
От 15 години работи за друг голям испански всекидневник - в. „АБС“. В продължение на 6 години е бил негов кореспондент в Ню Йорк. Там е бил и навръх 11 септември 2001-ва… А други 6 години посвещава на ръководенето на магистърската програма по журналистика, осъществявана съвместно от в. „АБС“ и Университета „Комплутенсе“ в Мадрид. Впрочем, това е една от спецификите в обучението по журналистика в Испания – големите вестници поддържат именно такива магистърски програми, водени от най-добрите журналисти. И по този начин подготвят „младата смяна“ не само изобщо в професията, но и за нуждите на собствените си редакции.
Алфансо Армада е създател и ръководител на електронното издание FronteraD („ГраницаД“ – като „Д“ идва от „дигитална“). От септември м.г. е и директор на приложението за култура на в. „АБС“. Автор е на книгите „Африкански тетрадки“ (1998 и 2002), „Испания – от слънце на слънце“ (2001), „Мълва на границата“ (2006), „Речник на Ню Йорк“ (2010), „Атлантическо море. Дневник на едно прекосяване“ (2012), „Крахът на Танжер“ (2013), „Сараево. Дневници от войната в Босна“ (2015) и др.


Българска връзка

За първи път чух за Алфонсо Армада от младия испански колега Хосе Антонио Санчес Мансано, който от няколко години живее и работи в България и е член на нашето Сдружение на испаноговорещите журналисти. Повечето от репортажите, които Хосе написа за протестите в България през 2013-а и 2014-а, а също и за съдбата на бежанците у нас, излизаха в ръководеното от Армада електронно списание FronteraD.
Хосе с възхита ми говореше за неговия висок журналистически професионализъм, за репортажните му книги, превърнали се в бестселъри, за творческата му енергия, за невероятния му нюх и точната преценка за важни събития и процеси, за готовността му да споделя опит и да дава трибуна на млади журналисти – все качества, превърнали се в дефицит в гилдията ни.
В началото на 2015-а имах удоволствието и лично да се запозная с Алфонсо. Списание „Тема“, където работех тогава, ме командирова в Мадрид, за да подготвя серия репортажи за набиращата сили нова партия „Подемос“ и за цялостната обстановка в Испания, породила обществената необходимост от подобни алтернативни формации. „Непременно трябва да се срещнеш и да разговаряш и с Алфонсо!“ - увери ме Хосе, преди да поема към Мадрид, и ми обясни кога и къде да го намеря.


Кафе „Комерсиал“

Оказа се, че Армада всеки понеделник вечер е в кафе „Комерсиал“, където редакцията на FronteraD си прави планьорките. Ставаше дума за 128-годишното мадридско кафене „Комерсиал“ на пл. „Билбао“ - средище на интелектуалния и артистичния живот в испанската столица, на критичната мисъл, на солидарния дух, на ярките личности и идеи.
Уви, само няколко месеца по-късно легендарното заведение, пазило спомена и за писатели от ранга на Антонио и Мануел Мачадо, бе закрито от собствениците си поради „нерентабилност“, предизвиквайки покруса у мадридчани, които загубиха така един от любимите символи на града. По горчива ирония на съдбата това стана точно в същата седмица, когато у нас пък под същия предлог бяха закрити сп. „Тема“ и в. „Преса“…
Но в онази мека февруарска вечер на 2015-а, когато се изкачих по витата стъбла на втория етаж на гъмжащото от хора кафене „Комерсал“, за да стигна до сепарето, където се беше събрал екипът на FronteraD, нито някой в препълненото заведение подозираше, че то ще бъде обявено за „нерентабилно“, нито аз допусках, че любимата ми „Тема“ е обречена…
Алфонсо, с когото вече се бяхме чули по телефона, делово ме покани да седна и да послушам обсъжданията им, докато свършат. Обеща ми след това и той, и колегите му да отговорят на всичките ми въпроси за обществената обстановка в Испания и за корените на „Подемос“.


„Свободата, Санчо…“

Седя, слушам и усещам, че FronteraD е територия на доста либерални дух и мисъл. Започвам да се чудя как така я е създал колега от „АБС“, което е откровено консервативно издание. После самият Алфонсо ще ми обясни с усмивка: „Много е просто. Всичко онова, което не мога да кажа в „АБС“, го казвам във FronteraD. Това е моят вариант за свобода на словото“.
Да, онова донкихотовско „Свободата, Санчо…“ явно още не се предава в родината на Сервантес, но му е трудно да оцелява, също както и навсякъде другаде по света…
Когато преминаваме на темата за „Подемос“, Армада дава и своята диагноза в характерния си ясен и отсечен маниер на изразяване. Според него „Подемос” е сменила политическия сценарий в Испания, ликвидирала е двупартийния модел, изненадала е с наличието на „силно подземно движение, което разклати политическия терен”. Той добавя към ликвидаторите на двупартийния модел и засилилата влиянието си либерална партия „Сюдаданос” („Граждани”), родена преди 9 години в Каталуня, но с антисепаратистки характер.
Армада отдава появата на феномена на тези изправящи се срещу статуквото формации на липсата на действен отдушник за натрупаното обществено недоволство. А също и на друга съществена липса – на истински независими големи медии, които по презумпция биха могли и би трябвало да са коректив на властта.


В примката на банките

Реалността обаче според Алфонсо е друга: „Банките се превърнаха в донори на медиите и не си взимат дълговете от тях. Така ги държат в зависимост и съответно медийното ниво на критичност е много редуцирано. За разлика от англосаксонските медии, където има ясна граница между поднасянето на фактите и изразяването на мнения, в испанската преса всичко е мнения и големият проблем са трудните отношения с истината.
Така е и с партиите, те също са силно зависими. Много е трудно да се промени тази динамика, но като журналист ми е интересно да изследвам тези процеси. Ето например абдикацията на краля в полза на сина му донякъде коригира загубата на авторитет за монархията.
При партиите обаче не е лесно да се приложи същото. Много е силно възмущението от партийци, възползвали се от обществени средства, за да финансират формациите си. Голямо е недоволството и от съдебната система. Често не се вижда необходимото ясно разграничаване между законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Съдиите се определят по партийни квоти и така излиза, че съдът също зависи от партийната йерархия, вместо да служи само на обществения интерес.
Разбира се, има и съдии, които работят честно и така донякъде измиват срама на системата. На този фон от журналистическа гледна точка „Подемос” ми изглежда много интересен, възпламеняващ пример. От гледна точка на стратегия и политически дискурс засега не е много ясен. Но все пак дава надежда за раздвижване в едно общество, където недоволството от политическата система е станало всеобщо и независимо от идейните пристрастия”.
Времето показа точността на преценките на Алфонсо. Ще ми бъде много интересно да го видя отново в София и да чуя какво мисли за новата политическа ситуация в Испания, но и изобщо за предизвикателствата пред Европа и света. А и пред нашата хубава, но все по-неглижирана от „силните на деня“ професия…

Материалът и снимката са предоставени от Съюза на българските журналисти:
 http://www.sbj-bg.eu/