„Човекът е роден свободен, а той навсякъде е в окови“ - казва Русо. И заедно с Волтер, Монтескьо, енциклопедистите, той подготвя онова мощно движение в умовете и сърцата на французите, известно под името Велика френска революция.
Цяло едно десетилетие от историята на Франция протича под лозунга „Живей свободно или умри!“. Думата „свобода“ като че ли е най-често чуваната от ораторските трибуни, най-често писаната по вестници и брошури. От девиза на Моморо „Свобода, равенство, братство“ до възклицанието на Манон Ролан „О, свобода! Колко престъпления се извършват в твоето име!“ - всеки тълкува по свой начин понятието, за всеки то носи различна стойност. Свобода национална, свобода социална, свобода на интересите, убежденията, на съпротивлението на гнета, свобода на словото, на изкуството, с една дума свобода във всичко. Тя е първото право на човека, оповестено преди 227 години от „Декларацията за правата на човека и гражданина“ и определено така: „Свободата се състои в правото да се върши всичко, което не вреди на друг“. За нея се борят както видни депутати, политици, журналисти, така и печатарят, перачката, носачът, просякът, студентът по медицина, хлебарят, общият работник, уличният певец.
За свобода се бори и пресата
Зародила се в XVII век, заемаща все още незначително място в живота, пресата е контролирана от монархическата държава. Всички вестници са под надзора на кралските цензори, като всеки момент рискуват да бъдат забранени, а техните редактори - уволнени. Цената на изданията е висока. Един вестник от 4 страници струва 30 ливри годишен абонамент в Париж и 33 в провинцията (Le Journal de Paris). На първа страница обикновено се поместват астрономически или метеорологически сведения и една научна или литературна статия, а в останалите - новини от града: обяви за работа, промени в административния състав, спектакли, борса, резултати от лотария, ренти и др. Кои са вестниците, съществували преди революцията? Два седмичника за новини от кралския двор: La Gazette de France u Le Mercure de France; един ежедневник - Le Journal general de la France; седмичници и специализирани месечни издания в областта на науката, религията, модата, земеделието и няколко изцяло ръчно писани списания в провинцията, които ги наричат „афиши“ или „обяви“.
От втората половина на 1788 г. обаче се отприщва лавина от пасквили, от които най-известен е „Какво е третото съсловие?“ на абат Сийес. За първи път на въпроса: какво е третото съсловие?, някой се осмелява да отговори - „Всичко“. Както и да даде едно от многото тълкувания на свободата по време на революцията. „И тъй, що е третото съсловие? Цялата нация, но намираща се в основни линии в окови и под гнет. Какво би било то без привилегированите? Цялата нация, но нация свободна и цветуща“.
Появяват се първите политически вестници
La Sentinelle du peuple на Волне, Le Patriote francais на Брисо, Les Etats generaux на Мирабо третират същата тема. Появата им се съпровожда от засилено напрежение между противостоящите сили: аристократи и духовенство, буржоазия и народ. Това противостоене ражда революцията. Шепа привилегировани около краля срещу 26 млн. французи с различни убеждения, политически схващания, интереси. Обединени са в едно - главното - борбата за Републиката. С развоя на революцията различията между тях ще се задълбочават, ще започнат спорове каква да бъде Републиката, но в началото ентусиазмът и екзалтацията в борбата с абсолютната монархия на Луи XVI ще бъдат решаващи. Защото всички са единодушни, че „кралската власт, особено наследствената, е несъвместима със свободата“ (Петиция на Клуба на Корделиерите от 21 юни 1791 г.).
Избухва Великата френска революция. Оттук нататък развитието на пресата е история на революцията, история на идеята за свобода, равенство, братство. Всяка политическа промяна през десетилетието е придружена от изчезването на пресата на победената фракция. Всяка партия вижда в лицето на своите привърженици „патриотите“, които се борят за свободата, и с идването си на власт разпердушинва службите, бюрата, печатниците на неудобните й противникови партии. И това въпреки обявената пълна свобода на пресата от т.10 и т.11 от Декларацията за правата на човека от 1789 г.
14 юли - рухва символът на абсолютизма - Бастилията
Зидарят Пол Луар и шепа хора се заемат с нейното разрушаване. На мястото й са засадени дръвчета, всяко от които символизира един от 83-те департамента на Франция според новото й административно деление. Развява се трицветно знаме, в средата на което има фригийска шапка и надпис „свобода“.
Народът въстава, но на власт в градовете идва едрата буржоазия. Конституцията от 1791 г. обявява Франция за конституционна монархия. Лидерите на конституционалистите - граф Мирабо и абат Сийес, в своите изказвания и статии се обявяват за компромис с краля и за ограничени реформи. В този период – от 1789 г. до 1792 г., излизат около 500 заглавия. Но след сблъсъка на Марсово поле конституционалистите затварят Клуба на Корделиерите - политическото средище на простолюдието, в което видна роля играели революционно настроеният Дантон и блестящият журналист Камий Демулен.
Хлябът е грижа на върховната власт. Тя не го осигурява на народа. Външните врагове на революцията заплашват границите на страната. Достатъчни са само призивът: „Граждани, отечеството е в опасност!“ и „Песента на Рейнската армия“, за да се излее народният гняв. На 22 септември 1792 г. е обявена Републиката. Дантон вече е бил тревога за защита срещу контрареволюционеритe: „Господа, за да ги победим, ни е нужна смелост, пак смелост, винаги смелост - и Франция ще бъде спасена!“.
Създаването на Републиката принуждава роялистките издания да замлъкнат
Народният гняв срещу предателите на отечеството е толкова силен, че разярената тълпа убива един от най-изявените журналисти роялисти - Сульо. Друг - Розоа, е съден от революционния трибунал и екзекутиран. А на страниците на вестниците се разгаря борбата между жирондисти (представителите на търговско-промишлената буржоазия) и якобинците (дребната буржоазия в съюз с революционните народни маси). Буржоазна или демократична република? Жирондата, осъществила в основни линии програмата си, е за спиране на революцията дотук. Якобинците искат продължаването й до постигане на всеобщо щастие, равенство, свобода. Марат във „Вестник на Френската република“ критикува жирондистите за спекулациите, незаконното обогатяване, прекомерното повишаване на цените и вижда изход в пълното унищожаване на „това проклето котило“. С това си спечелва преследването от страна на жирондистите и съдебен процес, спечелва обаче и обичта на народа, който го изнася на ръце от съда с викове: „Да живее републиката, свободата и Марат!“.
2 юни 1793 г. Установена е якобинската диктатура. Аграрната реформа унищожава напълно феодалното право, установява се „максимум“ на цените от първа необходимост, разбити са външните врагове на републиката. Революцията е в апогея на развитието си. „Бесните“ не желаят свободата да бъде само „празен призрак, когато една класа може да мори от глад друга“ (Жак Ру). Якобинците издават най-демократичната конституция на XVIII и XIX век, в която обявяват Франция за демократична република и оповестяват свободата, равенството и всеобщото щастие на народа за основна цел на управлението си. Реакцията надига глава. Затова Робеспиер заявява „Няма свобода за враговете на свободата!“ И издава закона за заподозрените, за „онези, които със своето поведение или връзки, с речи или съчинения са се проявили като привърженици на тиранията, феодализма и враговете на свободата...“ Замлъква брисотинската или жирондиската преса. Дни преди преврата замлъква и ебертиската с нейния вестник Le Pere Duchesne, дантониската (или снизходителната) с Le Vieux Cordelier на Камий Демулен.
27 Жерминал. Превратът на едрата буржоазия
И началото на пълното й господство. С викове: „Да живее свободата! Да живее Републиката!“ се извършва едно от най-големите престъпления към народа. Без съд и присъда са избити якобинските водачи - братята Робеспиер, Сент-Жюст, Кутон, Леба. Страшният терор напълно смазва и пресата. Когато Бонапарт идва на власт, той само трябва да довърши работата със закона от 27 Вантоз.
Народната реакция срещу терора са въстанията. Сред разправата с революционно настроените маси се чува гласът на Бабьоф: „Народе на Франция! Ти не беше поставен в по-благоприятни условия, отколкото другите нации на тази нещастна земя!... От незапомнени времена лицемерно повтарят, че хората са равни; от незапомнени времена над човешкия род властва най-унизителното, най- чудовищното неравенство... Народе на Франция!... Признай и провъзгласи заедно с нас Републиката на Равните!“ Тези думи на Бабьоф и другарите му ги изпращат на гилотината. Въпреки всичко устременото към свободата десетилетие
1789 - 1799 г. се смята за период на разцвет на пресата
До началото на века (1800 г.) излизат повече от 1350 вестника, чийто списък може да се прочете в каталога на Жерар Валтер, издаден през 1943 г. След свикването на Генералните щати броят им нараства феноменално – 250 заглавия за половин година, 350 нови през 1790 г. През периода изгрява звездата на някои от най-добрите журналисти на Франция. Въпреки че тогава всеки се пише за журналист, се появяват много известни имена: Мирабо в Courrier de Provence, Сульо в Actes des Apotres, Линьо в Annales politiques, Марат в своя Ami du peuple, Брисо и Patriote francais, Фоше и Bouche de fer, Демулен и Vieux Cordelier, Моморо и Journal du club des Cordeliers, Робеспиер като сътрудник в Defenseur de la Constitution, Кондорсе, редактор на Chronique du mois, Еберт u Pere Duchesne. Броят на изданията създава илюзия - като че ли наистина пресата разполага с неограничена свобода. Всъщност всички журналисти с изключение на Мирабо умират от насилствена смърт. Ешафодът е съдбата на всеки, който си позволи да изкаже различно от официалното мнение. Устремът на епохата към свобода увлича и журналистиката. А свободата винаги се е заплащала скъпо. След преврата на 18 Фруктидор стотици са арестуваните и заточени на остров Олерон журналисти.
Какво става с вестниците?
Всички имат различна съдба. Mercure de France отстоява своето съществуване почти три века - до 1965 г. Le moniteur universel (Световен монитор), създаден от Панкук през май 1789 г., се превръща в официален вестник на републиката. Той се съобразява внимателно с всички позиции по време на революционните години, има силна литературна част, поверена на Ла Apn. Le patriote francais (Френски патриот) е определен от историка на пресата Йожен Атен като „вестник-модел“ на епохата. Вестникът на Брисо дръзко прокламира: „Ние си позволяваме да издадем един вестник - политически, национален и свободен, независим от цензората и от всякакъв друг вид влияние“. От страниците му може да се възстанови историята на жирондистката партия и историята на революцията, видяна през погледа на жирондистите. Този вестник, както и вестникът на Марат, както и всички други вестници с ясни политически позиции, няма дълъг живот. Ami du peuple (Приятел на народа) излиза в малък тираж - 2 хил. екземпляра, и за 8-те си страници е доста скъп. Неговото разпространение ставало чрез публично четене в клубовете, в градината на Пале-Роял и други места, където думата са имали ораторите. Изразяващ позициите на якобинците, „Приятел на народа" е вестник, който прави разкрития. Марат критикува маневрите на аристокрацията и буржоазията, осъжда съглашателската политика на жирондистите и е сред първите, които осъзнават правотата на исканията на „бесните“ за „таван“ на цените. Смъртта на Марат слага край на излизането на вестника.
Обратно на Ami du peuple, Ami du roi представя революцията като заговор срещу монархията и собствеността и това прави от него първия роялистки вестник. А има и вестници като Journal de Paris, първият ежедневник във Франция, в чието съдържание влизат повече литературни материали, обяви за спектакли и клюки. Опожаряват редакцията му, но той бързо възстановява своята работа и излиза чак до 1811 г.
Докато журналистиката има своя разцвет в годините на революцията, то литературата не може да се похвали с такова нещо.
Френските литературоведи отбелязват периода като „пустиня“
На ешафода намират своята смърт Газот, Андре Шение, Флориан. По време на якобинската диктатура изчезват повечето литературни салони. Емигрират Шатобриан, Жозеф дьо Местр, Ла Арп, Мале дьо Пан. През 1791 г. обаче са гласувани първите документи, които защитават авторските права. Не може да се поставят пиеси или издават книги без съгласието на автора или наследниците му за срок от 10 години след смъртта му. Драматичните автори образуват дружество за защита на правата си. Иначе театърът от този период клони към мелодрама. И докато положението с художествената литература през периода е доста критично, то съвсем не е така с мемоарите. Личностите, участници в събитията през този период, имат съзнанието, че са с историческо значение като борци за свобода. Макар че точно истинските творци на историята не са имали време да оставят след себе си спомени: Марат, Мирабо, Сент-Жюст. Само Манон Ролан и Барбару набързо са редактирали няколко страници, преди да умрат. Общо текстовете - мемоари и спомени на съвременици на Френската революция, са над 1400.
Когато пишем за изданията по време на революцията, не можем да не отбележим работата на тези, които със своя труд правят достъпни работите на журналисти, писатели, драматурзи.
Сред печатарите има изтъкнати революционери
дейни участници в събитията през 1789 - 1799 г., влиятелни членове на Клуба на Кордилиерите. Печатниците са били малки, с по 2-3 и повече чираци. Тиражите също не са били големи. Моморо се хвали, че е първият печатар на свободата, измислил девиза „Свобода, равенство, братство“, изписан върху фасадите на обществените сгради. Сийом Брюн от печатницата на ул. Комерс е в Генералния щаб на ген. Дюморие, приятел на Дантон. Панkyk, издателят на Волтер и други големи писатели, е собственик на „Световен монитор“. Типична за времето е печатницата на Жан-Батист Рюар. Разполагащ с малко пари и известни връзки в Клуба на якобинците, той отваря на ул. Сент- Андре дез-Ар своя печатница с трима печатари и един чирак. Даже мисли да започне да издава свой вестник. 500 абоната, които да заплащат по 2 су броя, са достатъчни за уравновесяването на бюджета му. Много ентусиазиран от това начинание, Рюар иска по-големият му син да му помага. Но Антоан предпочита армията на Дюморие. Когато родината е застрашена от външния враг, той откликва на призива към тези, които помнят постоянно, че са французи и че са свободни.
Photo: Place de la Bastille, Paris. Ministère des Affaires étrangères. Photo Y-J. Chen