„Човекът е роден свободен, а той навсякъде е в окови“ - казва Русо. И заедно с Волтер, Монтескьо, енциклопедистите, той подготвя онова мощно движение в умовете и сърцата на французите, известно под името Велика френска революция.

Цяло едно десетилетие от историята на Франция протича под лозунга „Живей свободно или умри!“. Думата „свобода“ като че ли е най-често чувана­та от ораторските трибуни, най-често писаната по вестници и брошури. От девиза на Моморо „Свобода, равенство, братство“ до възклицание­то на Манон Ролан „О, свобода! Колко престъпле­ния се извършват в твоето име!“ - всеки тълку­ва по свой начин понятието, за всеки то носи различна стойност. Свобода национална, свобода социална, свобода на интересите, убежденията, на съпротивлението на гнета, свобода на словото, на изкуството, с една дума свобода във всичко. Тя е първото право на човека, оповестено преди 227 го­дини от „Декларацията за правата на човека и гражданина“ и определено така: „Свободата се със­тои в правото да се върши всичко, което не вре­ди на друг“. За нея се борят както видни депута­ти, политици, журналисти, така и печатарят, пе­рачката, носачът, просякът, студентът по меди­цина, хлебарят, общият работник, уличният певец.

За свобода се бори и пресата

Зародила се в XVII век, заемаща все още незна­чително място в живота, пресата е контролирана от монархическата държава. Всички вестници са под надзора на кралските цензори, като всеки мо­мент рискуват да бъдат забранени, а техните редактори - уволнени. Цената на изданията е висока. Един вес­тник от 4 страници струва 30 ливри годишен або­намент в Париж и 33 в провинцията (Le Journal de Paris). На първа страница обикновено се помест­ват астрономически или метеорологически сведе­ния и една научна или литературна статия, а в останалите - новини от града: обяви за рабо­та, промени в административния състав, спек­такли, борса, резултати от лотария, ренти и др. Кои са вестниците, съществували преди револю­цията? Два седмичника за новини от кралския двор: La Gazette de France u Le Mercure de France; един ежедневник - Le Journal general de la France; сед­мичници и специализирани месечни издания в областта на науката, религията, модата, земеделие­то и няколко изцяло ръчно писани списания в про­винцията, които ги наричат „афиши“ или „обяви“.

От втората половина на 1788 г. обаче се отприщва лавина от пасквили, от които най-известен е „Какво е третото съсловие?“ на абат Сийес. За първи път на въпроса: какво е третото със­ловие?, някой се осмелява да отговори - „Всичко“. Както и да даде едно от многото тълкувания на свобо­дата по време на революцията. „И тъй, що е тре­тото съсловие? Цялата нация, но намираща се в основни линии в окови и под гнет. Какво би било то без привилегированите? Цялата нация, но на­ция свободна и цветуща“.

Появяват се първите политически вестници

La Sentinelle du peuple на Волне, Le Patriote francais на Брисо, Les Etats generaux на Мирабо третират същата тема. По­явата им се съпровожда от засилено напрежение между противостоящите сили: аристократи и ду­ховенство, буржоазия и народ. Това противостое­не ражда революцията. Шепа привилегировани око­ло краля срещу 26 млн. французи с различни убеж­дения, политически схващания, интереси. Обедине­ни са в едно - главното - борбата за Републиката. С развоя на революцията различията между тях ще се задълбочават, ще започнат спорове каква да бъде Републиката, но в началото ентусиазмът и екзалтацията в борбата с абсолютната монархия на Луи XVI ще бъдат решаващи. Защото всички са единодушни, че „кралската власт, особено наследствената, е несъвместима със свободата“ (Пети­ция на Клуба на Корделиерите от 21 юни 1791 г.).

Избухва Великата френска революция. Оттук нататък развитието на пресата е история на ре­волюцията, история на идеята за свобода, равен­ство, братство. Всяка политическа промяна през десетилетието е придружена от изчезването на пресата на победената фракция. Всяка партия вижда в лицето на своите привърженици „патри­отите“, които се борят за свободата, и с идване­то си на власт разпердушинва службите, бюрата, печатниците на неудобните й противникови пар­тии. И това въпреки обявената пълна свобода на пресата от т.10 и т.11 от Декларацията за пра­вата на човека от 1789 г.

14 юли - рухва символът на абсолютизма - Бас­тилията

Зидарят Пол Луар и шепа хора се заемат с нейното разрушаване. На мястото й са засадени дръвчета, всяко от които символизира един от 83-те депар­тамента на Франция според новото й административно деление. Развява се трицветно знаме, в средата на което има фригийска шапка и надпис „свобода“.

Народът въстава, но на власт в градовете ид­ва едрата буржоазия. Конституцията от 1791 г. обявява Франция за конституционна монархия. Ли­дерите на конституционалистите - граф Мирабо и абат Сийес, в своите изказвания и статии се обя­вяват за компромис с краля и за ограничени рефор­ми. В този период – от 1789 г. до 1792 г., излизат около 500 заглавия. Но след сблъсъка на Марсово поле конституционалистите затварят Клуба на Корде­лиерите - политическото средище на простолюди­ето, в което видна роля играели революционно нас­троеният Дантон и блестящият журналист Камий Демулен.

Хлябът е грижа на върховната власт. Тя не го осигурява на народа. Външните врагове на револю­цията заплашват границите на страната. Доста­тъчни са само призивът: „Граждани, отечеството е в опасност!“ и „Песента на Рейнската армия“, за да се излее народният гняв. На 22 септември 1792 г. е обявена Републиката. Дантон вече е бил тревога за защита срещу контрареволюционеритe: „Господа, за да ги победим, ни е нужна смелост, пак смелост, винаги смелост - и Франция ще бъде спасена!“.

Създаването на Републиката принуждава роя­листките издания да замлъкнат

Народният гняв сре­щу предателите на отечеството е толкова силен, че разярената тълпа убива един от най-изявените журналисти роялисти - Сульо. Друг - Розоа, е съ­ден от революционния трибунал и екзекутиран. А на страниците на вестниците се разгаря борбата между жирондисти (представителите на търгов­ско-промишлената буржоазия) и якобинците (дребната буржоазия в съюз с революционните на­родни маси). Буржоазна или демократична репуб­лика? Жирондата, осъществила в основни линии програмата си, е за спиране на революцията до­тук. Якобинците искат продължаването й до пос­тигане на всеобщо щастие, равенство, свобода. Марат във „Вестник на Френската република“ кри­тикува жирондистите за спекулациите, незаконно­то обогатяване, прекомерното повишаване на це­ните и вижда изход в пълното унищожаване на „това проклето котило“. С това си спечелва прес­ледването от страна на жирондистите и съдебен процес, спечелва обаче и обичта на народа, който го изнася на ръце от съда с викове: „Да живее репуб­ликата, свободата и Марат!“.

2 юни 1793 г. Установена е якобинската дикта­тура. Аграрната реформа унищожава напълно фе­одалното право, установява се „максимум“ на це­ните от първа необходимост, разбити са външни­те врагове на републиката. Революцията е в апо­гея на развитието си. „Бесните“ не желаят свобо­дата да бъде само „празен призрак, когато една класа може да мори от глад друга“ (Жак Ру). Яко­бинците издават най-демократичната конститу­ция на XVIII и XIX век, в която обявяват Франция за демократична република и оповестяват свобода­та, равенството и всеобщото щастие на народа за основна цел на управлението си. Реакцията на­дига глава. Затова Робеспиер заявява „Няма свобо­да за враговете на свободата!“ И издава закона за заподозрените, за „онези, които със своето пове­дение или връзки, с речи или съчинения са се проя­вили като привърженици на тиранията, феодализма и враговете на свободата...“ Замлъква брисотинската или жирондиската преса. Дни преди преврата замлъква и ебертиската с нейния вес­тник Le Pere Duchesne, дантониската (или сниз­ходителната) с Le Vieux Cordelier на Камий Демулен.

27 Жерминал. Превратът на едрата буржоазия

И началото на пълното й господство. С викове: „Да живее свободата! Да живее Републиката!“ се извър­шва едно от най-големите престъпления към на­рода. Без съд и присъда са избити якобинските во­дачи - братята Робеспиер, Сент-Жюст, Кутон, Леба. Страшният терор напълно смазва и преса­та. Когато Бонапарт идва на власт, той само трябва да довърши работата със закона от 27 Вантоз.

Народната реакция срещу терора са въстания­та. Сред разправата с революционно настроените маси се чува гласът на Бабьоф: „Народе на Фран­ция! Ти не беше поставен в по-благоприятни усло­вия, отколкото другите нации на тази нещастна земя!... От незапомнени времена лицемерно повта­рят, че хората са равни; от незапомнени времена над човешкия род властва най-унизителното, най- чудовищното неравенство... Народе на Франция!... Признай и провъзгласи заедно с нас Републиката на Равните!“ Тези думи на Бабьоф и другарите му ги изпращат на гилотината. Въпреки всичко устременото към свободата десетилетие

1789 - 1799 г. се смята за период на разцвет на пресата

До началото на века (1800 г.) излизат повече от 1350 вестника, чийто списък може да се прочете в каталога на Жерар Валтер, издаден през 1943 г. След свикването на Генералните щати броят им нараства феноменално – 250 заглавия за половин година, 350 нови през 1790 г. През периода изгрява звездата на някои от най-добрите журналисти на Франция. Въпреки че тогава всеки се пише за журналист, се появяват много известни имена: Мирабо в Courrier de Provence, Сульо в Actes des Apotres, Линьо в Annales politiques, Марат в своя Ami du peuple, Брисо и Patriote francais, Фоше и Bouche de fer, Демулен и Vieux Cordelier, Моморо и Journal du club des Cordeliers, Робеспиер като сътрудник в Defenseur de la Constitution, Кондорсе, редактор на Chronique du mois, Еберт u Pere Duchesne. Броят на изданията създава илюзия - като че ли наистина пресата разполага с неограничена свобода. Всъщност всички журналисти с изключение на Мирабо умират от насилствена смърт. Ешафодът е съдбата на всеки, който си позволи да изкаже различно от официалното мнение. Устремът на епохата към свобода увлича и журналистиката. А свободата винаги се е заплащала скъпо. След преврата на 18 Фруктидор стотици са арестуваните и заточени на остров Олерон журналисти.

Какво става с вестниците?

Всички имат различна съдба. Mercure de France отстоява своето съществуване почти три века - до 1965 г. Le moniteur universel (Световен монитор), създаден от Панкук през май 1789 г., се превръща в официален вестник на републиката. Той се съобразява внимателно с всички позиции по време на революционните години, има силна литературна част, поверена на Ла Apn. Le patriote francais (Френски патриот) е определен от историка на пресата Йожен Атен като „вестник-модел“ на епохата. Вестникът на Брисо дръзко прокламира: „Ние си позволяваме да издадем един вестник - политически, национален и свободен, независим от цензората и от всякакъв друг вид влияние“. От страниците му може да се възстанови историята на жирондистката партия и историята на революцията, видяна през погледа на жирондистите. Този вестник, както и вестникът на Марат, както и всички други вестници с ясни политически позиции, няма дълъг живот. Ami du peuple (Приятел на народа) излиза в малък тираж - 2 хил. екземпляра, и за 8-те си страници е доста скъп. Неговото разпространение ставало чрез публично четене в клубовете, в градината на Пале-Роял и други места, където думата са имали ораторите. Изразяващ позициите на якобинците, „Приятел на народа" е вестник, който прави разкрития. Марат критикува маневрите на аристокрацията и буржоазията, осъжда съглашателската политика на жирондистите и е сред първите, които осъзнават правотата на исканията на „бесните“ за „таван“ на цените. Смъртта на Марат слага край на излизането на вестника.

Обратно на Ami du peuple, Ami du roi представя революцията като заговор срещу монархията и собствеността и това прави от него първия ро­ялистки вестник. А има и вестници като Journal de Paris, първият ежедневник във Франция, в чие­то съдържание влизат повече литературни мате­риали, обяви за спектакли и клюки. Опожаряват ре­дакцията му, но той бързо възстановява своята работа и излиза чак до 1811 г. 
Докато журналистиката има своя разцвет в годините на революцията, то литературата не може да се похвали с такова нещо.

Френските ли­тературоведи отбелязват периода като „пус­тиня“

На ешафода намират своята смърт Газот, Андре Шение, Флориан. По време на якобинската диктатура изчезват повечето литературни салони. Емигрират Шатобриан, Жозеф дьо Местр, Ла Арп, Мале дьо Пан. През 1791 г. обаче са гласувани първите документи, които защитават авторските права. Не може да се поставят пиеси или издават книги без съгласието на автора или наследниците му за срок от 10 години след смъртта му. Драматичните автори образуват дружество за защита на правата си. Иначе театърът от този период клони към мелодрама. И докато положението с художествената литература през периода е доста критично, то съвсем не е така с мемоарите. Личностите, участници в събитията през този период, имат съзнанието, че са с историческо значение като борци за свобода. Макар че точно истинските творци на историята не са имали време да оставят след себе си спомени: Марат, Мирабо, Сент-Жюст. Само Манон Ролан и Барбару набързо са редактирали няколко страници, преди да умрат. Общо текстовете - мемоари и спомени на съвременици на Френската революция, са над 1400. 
Когато пишем за изданията по време на революцията, не можем да не отбележим работата на тези, които със своя труд правят достъпни работите на журналисти, писатели, драматурзи.

Сред печатарите има изтъкнати революционери

дейни участници в събитията през 1789 - 1799 г., влиятелни членове на Клуба на Кордилиерите. Печатниците са били малки, с по 2-3 и повече чираци. Тиражите също не са били големи. Моморо се хвали, че е първият печатар на свободата, измислил девиза „Свобода, равенство, братство“, изписан върху фасадите на обществените сгради. Сийом Брюн от печатницата на ул. Комерс е в Генералния щаб на ген. Дюморие, приятел на Дантон. Панkyk, издателят на Волтер и други големи писатели, е собственик на „Световен монитор“. Типична за времето е печатницата на Жан-Батист Рюар. Разполагащ с малко пари и известни връзки в Клуба на якобинците, той отваря на ул. Сент- Андре дез-Ар своя печатница с трима печатари и един чирак. Даже мисли да започне да издава свой вестник. 500 абоната, които да заплащат по 2 су броя, са достатъчни за уравновесяването на бюджета му. Много ентусиазиран от това начинание, Рюар иска по-големият му син да му помага. Но Антоан предпочита армията на Дюморие. Когато родината е застрашена от външния враг, той откликва на призива към тези, които помнят постоянно, че са французи и че са свободни.

Photo: Place de la Bastille, Paris. Ministère des Affaires étrangères. Photo Y-J. Chen