Там, сред „златните“ борове на Балканите, хората те посрещат с думите: „Гледай високо, дишай дълбоко!“

В една ранна майска утрин група български журналисти тръгнахме за курорта Златибор по покана на местната туристическа организация. Щом преминахме границата ни със Сърбия, спряхме за кратка почивка и кафе в крайпътно заведение. Слънцето вече беше огряло свежата зеленина, която ни обгръщаше, птички пееха, спокойствие цареше наоколо. Разбираемо бе защо шофьорите на тирове, преминаващи оттук, предпочитат мястото, за да избягат за момент от натоварения трафик от и за Турция. Предстоеше ни да прекосим цяла Сърбия, за да стигнем до Златибор, намиращ се точно до противоположната й - западна граница, с Босна и Херцеговина. Заговорихме за

красивата ни, позната, но и непозната съседка

Ръководителят на групата – Пламен Матеев, бе нашият вещ гид из Сърбия. Работил там като търговски представител на България, той познава отлично сърбите, тяхната история, култура и постижения. Направил е толкова много за развитието на двустранните ни връзки, че нещата не могат да се изброят. Неслучайно през 2017 г. сръбският град Кралево го прави свой Почетен гражданин - Пламен Матеев е първият българин, получил това отличие. Защото едно от последните неща, за които е съдействал тук, е побратимяването му с нашето Велико Търново.

Потеглихме, като по пътя първо минахме, разбира се, през град Пирот - обичано от българите място за разходка през уикенда и за пазар. Слави се с вкусното сирене и суджук. И с населението си, което точно като нашите габровци, е известно с малко стиснатост, но и с голяма предприемчивост. Пламен Матеев ни посочваше ресторанти с вкусна домашна кухня, ловни стопанства, природни феномени. От прозорците на автобуса виждахме и полите на Стара планина, малка част от която на запад е в Сърбия.

По пътя забелязахме отклонения за известни с етно и еко туризма села. Прави впечатление, че дори и междуселските пътища в Сърбия са добре поддържани. Тук-там съзирахме или пък прекосявахме река Нишава. Избегнахме влизането в град Ниш, който всички познавахме, но минахме през Чичевац. Големите и добре поддържани къщи ни напомниха, че от този град по времето на Тито много хора печелеха парите си на запад.

Минахме и през Крушевац. Известен индустриален център в близкото минало, след приватизацията нещата тук се променят. Някои от фабриките спират работа. В резултат на това населението на града намалява значително. Край пътя видяхме разсадници за декоративни зелени растения. „В момента това е добър местен бизнес, вложенията за който не са големи, а носят добри приходи. Изнасят растенията в чужбина.“ - разказва Пламен Матеев.  И допълва: „Този край е известен и с хубавата си дюлова ракия.

Ето го и с. Стопаня, прочуто със своите агнета. Тук, но като че ли и в цяла Сърбия, правят т.нар. празник „Слава“, който прилича малко на съборите у нас, но се отнася до конкретен дом. Всяко семейство има определена дата, на която прави своята „Слава“. Къщата се почиства предварително, стопанинът изпича прасе или агне и чака гости. А те не се канят. Датата се знае и който иска, минава да уважи домакините, стои два-три часа и си тръгва.“ Всъщност храната в Сърбия като цяло е много качествена. Пламен Матеев напомни, че в страната има забрана за ГМО продукти, а селскостопанските институти са запазени и работят добре.

Манастирът „Любостиня“

Някъде около обяд пристигнахме в известната християнска обител, намираща се в долината на малката Любостинска река, в близост до град Тръстеник. Там ни посрещна Павле Милкович, който ни запозна с нейната история. Средновековният православен манастир „Любостиня“ е изграден от княгиня Милица в годините от 1388 г. до 1405 г. Църквата му „Успение на Пресвета Богородица“ е забележителна. Според преданието в Любостиня прекарват последните си години като монахини, отдадени на молитви към Бога, княгиня Милица - вдовицата на княз Лазар, Ефемия, вдовицата на Иван Углеша, а след битката при Чирмен и тази на Косово поле /1389 г./, тук се уединяват и вдовиците на загиналите в тези битки благородници. Днес Любостиня е метох, който се обитава и поддържа от около петдесет монахини.

През 1788 г. манастирът е опожарен от турците. Повечето от средновековните му стенописи са унищожени. Тогава в една от стените му, зад иконите, е намерено скритото съкровище на княгиня Милица, което, разбира се, е заграбено. В него е била и короната на княз Лазар, която днес се намира в музей в Истанбул.

Любостинският манастир е недвижим паметник на културата на Сърбия от изключителна важност. Изграден е в моравски стил. Конструкцията на църквата му е трикорабна с притвор и купол и е дело на протомайстор Раде Борович. При опожаряването на манастира и иконостасът й изгаря, но е изографисан отново през 1822 г. от Никола Маркович.

Излязохме от светата обител омиротворени – от разказа, но и от природата, която тук излъчва някаква особена магнетичност.

Отвън ни чакаше, за да ни поздрави, Деян Вельович, създателят на бранда „Ракия из Ракие“, когото някои от групата ни познаваха от минали посещения. Разговорихме се. Всяка година той произвежда по около 1000 л ракия. Кръстил е така закачливо продукцията си, защото тази ракия е от село Ракия. А после с подарък от него за весело настроение продължихме по пътя към Златибор.

Кралево - Чачак – Ужице

Минахме през Кралево, градът на трите реки – Ибър, Западна Морава и Рибница. И на седемте коронясани крале. Централната му част е изградена през 1891 г. по немски проект. Интересен е кръглият му площад с лъчи. Известен е и със своя университет, с хубавите кафенета и ресторанти на платформи по р. Ибър. Както и с красивите си филигранни сребърни бижута и с Кралевския мискет. И тук е имало военно летище, което вече е затворено, но обмислят да го превърнат в цивилно или карго летище. Най-голямата забележителност в близост е прочутият манастир Жича.

Ето го и Чачак – в сърцето на Сърбия. Градът на интелигенцията. Той е сравнително малък, с около 70 000 жители, но пък тук се раждат много артисти, художници, поети. Хората са горди и не се дават лесно. В града има военни заводи с висок износ, фабрика за тенджери и тигани, за бои, за медицинска техника... Районът оттук до западната граница на Сърбия е планински и съответно в него са развити животновъдството и овощарството.

По пътя до Ужице съзряхме много църкви и манастири, красиви планински гледки. Името на този град идва от думата „ужко“, което значи тесен, тъй като се намира в ждрело. Накацалите по склоновете му къщи ни напомниха за Велико Търново. Градът е богат на история и е прочут с деликатесите си. Жителите му са много упорити. На излизане от него се насладихме на още една прелестна гледка - крепостта Стари град, построена някъде в периода XII - XIII век.

Минахме и през град Чайетина, последният преди да стигнем до нашата цел.

Златибор - 125 години организиран туризъм

Пред хотела на Туристическата организация - Златибор ни посрещна с усмивка Йелица Тошич, мениджър по туризма, домакин и водач на нашата група. Щом хапнахме в ресторанта на Туристическата организация, тя предложи първо да видим пещерата Стопича.

Прекосихме центъра на курорта и се отправихме в североизточна посока. Планинските гледки, които се откриваха пред очите ни, бяха прекрасни със зеленината на заоблените върхове, с изпъстрените с билки и със зеленкада /див нарцис/ поляни, със свежестта на „златните“ борове, пръснати тук-там на купчинки. Вляво на пътя Йелица ни показа къмпинг, нова придобивка за курорта, който бързо набира популярност сред любителите на този вид туризъм от Холандия, Австрия, Словения...

А докато пътувахме, тя разказа: „Курортът Златибор е към Община Чайетина, която е с население от около 15 000 души. В самия туристически център живеят 2 400 от тях. Златибор е най-популярната туристическа дестинация в Сърбия, тъй като курортът работи целогодишно - и зимно, и лятно време. А между тези сезони в него се провеждат много семинари, конгреси. Оттук преминават около 300 000 туристи годишно. Регистрират се средно около 1 300 000 нощувки. Капацитетът на курорта общо е около 25 000 легла - в хотели, в почивни станции и в частни домове.

Тази година отбелязваме 125 години организиран туризъм в Златибор. Началото му е поставено през 1893 г., когато сръбският крал Александър Обренович идва тук и казва, че мястото е „като въздушна баня“. И оттогава то започва да се развива като туристически център.

Роза на ветровете

Всъщност името Златибор не се отнася само за центъра на курорта, а и за цялата планина, площта на която е около 1 000 кв. км. и в която има и селца, и други малки комплекси. Климатът е умереноконтинентален, средната надморска височина е 1000 м. При срещата на теченията от Адриатическо море с планината тук се образува т.нар. „роза на ветровете“. Тя прави климата прекрасен и заради нея Златибор се счита и за един от най-добрите здравни центрове на Сърбия. Неслучайно тук е изградена специализираната болница „Чигота“ за лечение на болести на щитовидната жлеза, която предлага и няколко програми за здравословно хранене с цел намаляване на теглото.

Йелица ни разказа още: „Освен здравен, Златибор е и спортен център. Тук има осем футболни игрища, площадки за баскетбол, за волейбол, за хандбал. Правят се летни лагери за баскетбол за деца. Идват малчугани не само от Сърбия, а и от Австралия, Нова Зеландия, Америка, Русия...

Златибор е и зимен център. Неговото селище Торник има общо около 7 км писти за ски на надморска височина 1 496 м. Има и модерен ски влек. Торник работи и през лятото, като предлага специални места за планинско катерене, терени за мини голф и др.

Златибор има 80 км уредени туристически планински пътеки и поради това много често се организират излети. Например до пещерата Стопича, до така наречения Музей под открито небе – старо село Сирогойно, до водопада Гостиля и естествено до Дървен град и Шарганската осмица.

Ние работим, за да организираме през цялата година различни по съдържание прояви. Например Нова година посрещаме на така наречения Кралски площад в центъра, където се събират около 20 000 души. Правим и много концерти, представления, изложби и други културни прояви. През януари провеждаме Прошутиада в с. Мачкат, което се намира наблизо, на която се представят производителите на известното златиборско прошуто. Имаме и Ракиада – фестивал на домашната ракия, в с. Шливовица. Провеждаме и Събор на тръбачите /духовите музики/, а за тези, които обичат рок и електронна музика, правим специален фестивал през лятото. Разбира се, в комплекса има много кафенета, ресторанти и други атракциони... Тук идват семейства с деца, но вече и много младежи, за които пък има адреналинови атракции като АТВ, парапланери и др.“

Легендите за името на планината са три

Може да ги прочетем и в сайта на Туристическа организация – Златибор: http://www.zlatibor.org.rs. Смята се, че планината получава това име от белите борове със златисти иглички, които някога покривали вълнистите й склонове. Научното им наименование е Pinus Silvestris Variegata Zlatiborica.

Другата легенда твърди, че Златибор се нарича така поради богатството на боровата гора, която за населението била основният източник на доходи. Хората я използвали за дървен материал в строителството. Но освен това дървото произвеждало и много борова смола, която те продавали в Шумадия и Далмация. За хората тук борът бил толкова ценен, колкото и златото. Затова те все се хвалели: „Златен е този бор!“

Третата легенда за името на планината гласи, че то идва от сухите пасбища през есента, които се оцветяват в жълто - цветът на златото.

И ето че неусетно стигнахме до

Пещерата Стопича

Из нея ни разведе уредникът й - Никола Стопич. От интересния му разказ разбрахме, че пещерата е дълга 1691 метра, общата й площ е 8 кв. км., а височината ѝ на места достига 50 м. Състои се от пет части: светла стая, тъмна стая, голяма зала с вани, канал с вани и речно корито. През нея тече река Търнава, която милиони години оформяла така наречените „каменни вани“, една от атракциите, достъпна за туристите. Пълни или не толкова пълни, според сезона, те впечатляват със своето каскадно разположение. Най-плитката е 15 см, най-дълбоката – 7, 2 м. Никола Стопич сподели, че скоро ще започне изграждането на ново съоръжение за туристите, което ще им позволи да се наслаждават от по-голяма височина на ваните. Друга атракция е уникалният водопад, който достига височина почти 10 м /при покачване нивото на водата/, и който са нарекли "Извор на живот". Имат план да направят специални стълби и покрай него. Друг интересен елемент е „Кучето гробище“. Някога, през висок отвор отгоре хората изхвърляли умрелите животни тук, които са се вкаменили във времето в причудливи форми. Всъщност откъм животински видове пещерата е бедна, но в нея живеел някакъв рядък вид пещерен паяк, който колегите ни от телевизиите тръгнаха да търсят, за да го заснемат.

А Никола Стопич разказа още: „Първите писмени данни за пещерата са от началото на миналия век. Използвайки разказите на местните хора, през 1984 г. моят дядо става ръководител на първите спелеологически изследвания. По това време в Сърбия обаче нямаме добри специалисти в тази област и заради необходимостта от водолазно оборудване и специфични знания, в екипа от спелеолози работят основно чехи. Така, с тяхна помощ в дълбините на земята са открити коридори и пет зали, дълги два километра.“ После интересът към пещерата намалява, докато през 2000 г. Туристическа организация - Златибор не се заема да я направи една от своите атракции. През 2009 г. тя е отворена за посетители, а Никола Стопич е назначен за неин уредник, тъй като благодарение на дядо си той е човекът, който най-добре я познава. В момента я посещават над 60 000 туристи годишно.

Когато излязохме от пещерата, се беше мръкнало. Време за вечеря в...

Къща за гости Мелович

Тя се намира в близкото до пещерата с. Рожанство. Йелица ни каза, че ще видим една от най-добрите къщи за гости в Златибор. И не излъга. Когато влязохме, ни обгърна уютът и светлината в този дом. И въпреки че заваля проливен дъжд, усмивките на домакините – Гордана и Драган Мелович, ни накараха да го забравим.

На масата те бяха наредили типичните за Златибор специалитети – местни баници, сирена, златиборско прошуто, каймак... всичко тяхно производство. След като си казахме „Наздраве!“ с домашната ракия, която Драган ни сипа, той заразказва: „Домакинството ни съществува от около 100 години. Началото е поставил моят прадядо, който дошъл тук от съседна къща. В момента в дома ни живеят четири поколения. Занимаваме се основно със селско стопанство, а от 12 години и със селски туризъм.

Започнахме, като давахме две стаи под наем на горния етаж. Същата година направихме едно басейнче, защото гледахме да задържим гостите си и като дойдат, да имат някакво развлечение. И наистина успяхме. Когато почна да се увеличава броят им, направихме още два апартамента с по четири легла, а сега преобразуваме една стара постройка в нов апартамент. Може да се разшири и още, но имаме много друга работа. Мога да кажа, че при нас идват все повече и повече гости, предимно чужденци – от Германия, от Русия, от други страни, дори от България. Миналата година общо минаха 880 души. Тъй като нямаме кой знае какъв капацитет, по наша преценка това е напълно задоволително.“  

Всъщност почти всичко необходимо за посрещането на гостите Мелович произвеждат сами. Имат 5-6 крави, 20 кози, кокошки, прасета... Сеят пшеница, царевица, а в малка оранжерия гледат и зеленчуци. Гордана каза, че стават към 5 ч. сутрин заради животните и до тъмно работят. Семейството им е от 11 души и всички се трудят. Е, може би без най-стария член - бащата на Драган, който е на 85 години, и без най-малкия - внуче на 6 месеца.

Неусетно, един по един, всички отидохме в избата. А сред редките етно сувенири в нея и отлежалата ракия се разприказвахме още повече. Драган каза, че е благодарен на Туристическа организация - Златибор, за помощта й в рекламната дейност. Всъщност може да се каже, че тази организация действа доста разумно. Тя подкрепя не само големите оператори в курорта, но и най-малките, привлича инвестиции, строи, създава атракции и ги поддържа, показва наследството и се гордее с него.

Тръгнахме си весели и доволни от срещата с тези хора – искрени, гостоприемни и безкрайно работливи.

На следващия ден ни чакаше приключението

Шарганската осмица

Домакините ни бяха поканили да пропътуваме трасето на небезизвестната музейно-туристическа железница с влака „Носталгия“. За да стигнем до началната гара обаче, навлязохме в планината Мокра Гора. В превод името й означава Мократа планина, което подсказва, че в нея има много извори, много вода. И съответно тя е винаги свежа и зелена. Почти на границата с Босна, планината е известна с най-малко три неща: еко селището „Дървен град“ на Емир Кустурица, новия модерен ски център Ивер и това, към което се бяхме отправили - музейно-туристическата железница „Шарганската осмица“.

Минахме през село Кремна, добило популярност с пророците Милан Тарабич (1809-1854) и неговият родственик Митар Тарабич (1829-1899 г.).  Едно от важните пророчества на Митар било точно изграждането на железница по тези места, която щяла да облекчи живота на хората, спирането й и новото й пускане по-късно, когато вече щяла да служи за развлечение.

По-нататък по пътя, в далечината, съзряхме и някои от къщичките на „Дървен град“, създаден от големия сръбски режисьор Кустурица с цел в него да се прави международният филмов и музикален фестивал Kustendorf. Продължихме по посока село Мокра Гора, близо до което е и едноименната гара, от която потегля влака „Носталгия“.

Качихме се на него с Желко Шпиунович – началник на търговско-икономическата секция за превоз на пътници. Той ни разказа за действащата някога теснолинейка тук, изградена през 1925 г., която била единственият транспорт за населението. Трасето й на едно място се извивало под формата на осмица, оттам идва и името му – Шарганската осмица. Когато през 1974 г. сръбското правителство пуска шосето Белград – Бар, железницата спира. Години по-късно Сръбските железници решават да реконструират 15-километров участък от бившата железопътна линия и да пускат по нея влак - „Носталгия“. И ето че днес музейно-туристическата теснолинейка (760 мм ширина), движеща се по маршрут Мокра Гора – Шарган Витаси /община Ужице/ - Мокра гора, е смятана за най-атрактивната в Европа. На нея се качват около 100 000 туристи годишно. Расте и броят на българските.

Във вагончето около нас се настаниха китайци, унгарци, руснаци... Всички бяха обхванати от особено веселие – дали от носталгията по миналото, или от усещането, че сме във филм на Кустурица, или просто от настроението, привнесено от  балканската музика, която ни обгърна още при качването и ни съпровождаше по време на цялото пътуване. С колегите разпознахме сръбски песни в изпълнение на български състав.

Потеглихме. След малко се появи контрольорът. Като истински артист, въплътил се в сериозна роля, мъжът провери билетите на туристите, които се надпреварваха да се снимат с него. Всъщност билетът за музейно-туристическата теснолинейка е 800 динара /около 13 лв/ за възрастен, 400 динара /около 7 лв./ за деца от 6 до 14 години, а за най-малките е безплатен.

От Желко Шпиунович разбрахме, че освен този влак Сръбските железници имат още два подобни: „Романтика“, който се движи от Белград до Сремски Карловци, и Синият влак, използван от Йосип Броз Тито, председател на Югославия, както и от други висши държавни и политически фигури, и чуждестранни официални лица при пътуване из страната и чужбина. Днес, освен за атракция на туристите, влаковете се наемат за снимане на филми, видео клипове и реклами, за сватби и т.н. Средствата от билетите и от държавните субсидии се използват за поддръжка на трасетата, за ремонт и реставрация на локомотивите и вагоните.

След поясненията се отдадохме на омаята от гледките по трасето до гара Шарган Витаси. Помислих си колко живописни са Балканите! Изминахме над 15 км в зеленина, преминавайки 22 тунела, 5 моста и няколко малки гари!

На гара Шарган Витаси направихме кратък престой. Някои от пътниците се втурнаха към кафето, за да си купят освежаващо питие или сладолед. На връщане две от гарите, на които спряхме, ми направиха силно впечатление

Ятаре и Голубичи - Луд камък    

На първата туристите слязоха и по-динамичните веднага се заизкачваха по стълбите край малък водопад в близост, за да погледнат отгоре и да се снимат. Лакомниците пък отидоха да се подкрепят в ресторанта на гарата. А ние, по-любопитните, се събрахме около Желко Шпиунович, за да научим повече за нея. „Тази гара – Ятаре, е възлова за цялото трасе. Известна е с това, че на нея не е продаден нито един билет през цялото й съществуване. По времето на парните локомотиви, тя е служела за зареждане с въглища, дърва, вода, за почивка... И сега служи за кратък отдих и за похапване.“ На въпроса ни кои известни личности са се качвали на влака и са били тук, Желко отговори: „Ами покрай снимането на филми, тук са идвали много световни звезди: Моника Белучи, Джони Деп, Емир Кустурица и всички негови гости...“

Изсвирването на влака ни напомни, че трябва да продължим пътуването. След малко минахме покрай прочутата гара Голубичи, специално изградена от Кустурица за филма „Животът е чудо“. А това я прави известна на цял свят. В момента не се използва за нищо, но наблизо е т.нар. Луд камък, където влакчето спря за малко. Легендата за него гласи, че когато двама влюбени го докоснат, остават завинаги заедно. Наричат го още „камък на желанията“. Всеки може да остави паричка и да си пожелае нещо. Е, ясно е, че всички пътници се струпаха около него!

После минахме покрай малката гара – Девети километър, наречена така, защото разстоянието оттук до Босна е точно толкова. И скоро се озовахме отново на перона на началната станция - Мокра Гора. Тук трябва да кажем още нещо. Освен че влакът е истинско бижу, гарите са безупречно чисти.

„Носталгия“ се движи по трасето два-три пъти дневно от 1 април до 31 октомври, а после, през зимата, по празниците - от 25 декември до 25 януари.

И ето ни пак в курорта Златибор. В късния следобед пред входа на

най-големия динозавърски парк в Сърбия и на Балканите

Той е само на една година, но привлича все повече малки и „големи“ деца. Из него ни разведе Петър Кнежевич, един от аниматорите. Той с гордост разказа, че паркът, разположен върху 5 хектара земя, е най-големият както в Сърбия, така и на Балканите. Тръгваме по алеята и постепенно се запознаваме с 16 вида динозаври – по-точно с техните макети в естествени размери. И си представяме светът преди милиони години. Динозаврите оживяват пред нас със своите гръмовити ревове, движещи се перки и крайници. До всеки от тях четем описание – от кой период е, къде е живял, какви размери е имал, какви качества. Макетите са изработени в Китай. Петър Кнежевич споделя: „Концепцията при изграждането и развитието на Дино парка е всяко дете, било от Сърбия или от другаде, като дойде тук, да научи повече за произхода на тези животни и за света преди милиони години. И в същото време да излезе засмяно, щастливо и доволно.“ И подчерта: „Цялата рекламна кампания се осъществява от Туристическа организация - Златибор и Община Чайетина, които влагат много средства за поддръжката и популяризирането на обекта чрез сайтове, медийни изяви, участия в международни туристически изложения... Тук идват туристи от цял свят - Китай, САЩ, Италия, Франция, Испания... Сега очакваме група от Кувейт, също и от Индия... От откриването му до днес паркът е посетен от над 165 хиляди души.“ Но всички тук мечтаят цифрата скоро да достигне 1 000 000.

Вървим из парка и сред динозаврите съзираме различни атракции за деца от различни възрасти: въжена градина, зип лайн, стена за катерене, тюбинг, писти за бъгита, полигон за ролери и тротинетки, кът за пикадо футбол, стрелбище, 6D кино, терени за езда на коне и понита, малък зоокът, детско село Дино. Истински приключенски парк! Тук има и специален образователен център, в който децата придобиват знания и умения за дейности сред природата, включват се в различни тематични игри с награди. Виждаме динозавърски летен театър, беседки за отдих, място за снимки, Дино магазин със сувенири, Дино витаминен бар и дори пицария. В процес на изграждане са: писта за летни ски, игрище за миниголф, зона за пейнтбол, офроуд картингс и др.

Дино паркът работи през цялата година. Билетите струват 600 динара /около 10 лв/ за възрастни, 300 динара /около 5 лв/ за деца от 3 до 15 години, а за деца до 3 г. е безплатно. Има и многобройни специални намаления.

Излязохме от Дино парка по детски радостни и окрилени. И се впуснахме из центъра на Златибор.

Сърцето на курорта е езерото

Всичко става покрай него. По обходните алеи се разхождат туристи. Хора, насядали по пейките, разговарят. В ресторантите и кафенетата по брега му е пълно. На площада деца карат велосипеди и колички. Туристи се снимат със символа на курорта – изваяният от дърво човек с магаре. Продължихме по една от алеите. Хора утоляват жаждата си на Кралевата чешма...

Поседнахме на кафе и торта в ресторант „Елена Анжуйска“, част от нов комплекс, носещ името на средновековната сръбска кралица. Завършен през 2016 г., той се състои от апартаменти, които имат различни собственици и които се дават под наем. Поддържа се и се рекламира от агенция „Амбасадор“. Но част от собствениците се рекламират и сами. Посрещна ни един от тях - Бранко Шкодрич, на чието семейство е принадлежал парцелът, върху който е изграден комплексът. Той ни разказа за принципа на работа и инвестиране тук, за неговия собствен принос, за туристите, които го посещават, за бъдещите планове. Сподели, че в комплекса вече са имали гости от западните части на България, от София и Пловдив. А после ни показа някои от стаите и апартаментите.

Всъщност в Златибор има всякакви места за настаняване на всякакви цени. Преспиването в тях е от около 14 лв. в стая в къща до около 120 лв. за апартамент в хотел 4 звезди. Освен това е много изгодно, ако туристът пожелае пансион или полупансион.

Отидохме и до местното пазарче – там бе пълно със сувенири, изработени предимно от „златния“ бор. Завършихме деня с вечеря в ресторант Конак, където отново се насладихме на златиборските специалитети. А после, късно, надникнахме и в младежките клубове и дискотеки. Добре облечени млади хора се веселяха под звуците на музика. А тя като цяло навсякъде е сръбска и на живо. Залитания по чуждото не видяхме.

На следващата сутрин, бодри от чистия въздух и доволни от преживяното и видяното, си тръгнахме от Златибор. С мисълта, че ще се върнем отново някой ден тук – сред „златните“ борове на Балканите, където хората те посрещат приятелски с думите: „Гледай високо, дишай дълбоко!“  И където има още толкова много да се види, усети, опита...

На връщане към България, някъде към средата на пътя, направихме почивка в град

Върнячка баня

Местната туристическа организация бе предупредена за нашето посещение и направи всичко възможно за малкото време, което имахме, да ни покаже максимално възможното. А това стана благодарение на чаровната й пиарка Мина Станевич и на туристическото влакче, което обикаля забележителностите на града. Със своите седем минерални извора – Топла вода, Снежник, Слатина, Езеро, Бели извор, Боряк, Врънячко врело, градът е най-посещаваният спа център на Сърбия. Празнува 150 години туризъм и очаква с нетърпение 1 000 000-та нощувка. Но това, което ни направи най-силно впечатление бе зеленината. Сякаш всичко е огромен парк – чист, перфектно поддържан и закачлив с многобройните хрумки за нестандартни пейки, фонтани и атракции. И в него са потънали хотели, санаториуми, бани, болници за рехабилитация, сгради.

Всеки от изворите във Върнячка баня има свои характеристики, подходящи за лечение на различни болести. Но, както каза Мина, този за лечение на диабет е много добър и привлича хора от цял свят, в това число и от България. Пробвахме водата на два от изворите и продължихме.

Покрай река Върнячка поспряхме за снимки на Моста на влюбените. Тук са закачени хиляди катинарчета, които имат задачата да пазят вечна любовта на влюбените.

Общината работи усилено за това, младите хора да се задържат в града. Например тази година отварят врати пет нови хотела – четири с четири звезди, а един – с пет. Това са и нови работни места.

След разходката напазарувахме на местния пазар, хапнахме тукашна плескавица, снимахме се със символа на града – врабчето Гочко, и потеглихме. Защото „Кралицата на спа туризма в Сърбия“ заслужава друг, специален и подробен разказ.

Докато пътувахме към София си спомних за срещата в сръбското посолство с Н. Пр. г-н Владимир Чургус, извънреден и пълномощен посланик на Република Сърбия у нас, преди да тръгнем. През своя мандат този забележителен дипломат направи много за засилването на двустранните контакти между нашите страни във всички сфери. В разговора с нас, журналистите, той подчерта, че туристическите връзки между Сърбия и България стават все по-интензивни, че броят на туристите в последните години непрекъснато расте. Сподели, че Златибор е много красиво място и се надява да хареса и на нас, журналистите, за да може после да споделим впечатленията с повече българи. Защото е важно да се опознаем и разбираме още по-добре и то в момент, когато тече Българското председателство на Съвета на ЕС,  един от приоритетите на което бе европейската перспектива и свързаност на Западните Балкани.

Снимки: „Дипломатически спектър“. Тази горе - Туристическа организация – Златибор; 27, 28 и 32 – Вилиана Семерджиева

Първи ред: манастирът „Любостиня“

Втори ред: центърът на курорта Златибор и кадри от пещерата Стопича

Трети ред: на гости у семейство Мелович

Четвърти, пети и шести ред: Шарганската осмица – началната гара Мокра Гора, гара Шарган Витаси, гара Ятаре, гара Голубичи, Лудия камък

Седми ред: Дино паркът

Осми и девети ред: центърът на Златибор

Десети ред: град Върнячка баня