За Иран сме слушали и слушаме много. И какво ли не. От легендите за несметните богатства на Древна Персия до днес, когато името тази държава е всекидневно в световните медии.

Затова, когато през февруари се отвори пред мен невероятната възможност да посетя страната по покана от Културното представителство на Ислямска република Иран в София, се зарадвах много. И колкото повече наближаваше датата на отпътуването, толкова повече нетърпението и любопитството ми се увеличаваха.

И ето ни, три жени журналистки, в късния следобед на 5 февруари 2017 г. на летище „Имам Хомейни“ в Техеран. Там ни чакаше чаровна млада дама – Пур Али, представител на Организацията за ислямска култура и връзки, с неин колега и с преводач. Тя се представи и ни приветства с „Добре дошли“. Погледнах я с любопитство. Та какво ли не сме слушали за положението на жените в Иран?! Около 35-годишна, красива, Пур Али веднага ни впечатли с елегантността на маниерите си и с топлината в усмивката си. По крайчетата на черния й копринен чадор - покрай лицето, се подаваше изящно пъстро шалче, което я озаряваше. В Организацията за ислямска култура и връзки, тя работи в дирекцията „Европа и Америка“. 

Едно от първите неща, което ни обгърна още там, на летището, бе мекотата и мелодичността на персийския език. Той е като ласка за сетивата. Иранците сякаш не говорят, те пеят. Нашата домакиня ни обясни подробности от програмата, която бе изготвила специално за нас. Щяхме да отпътуваме за град Исфахан късно същата вечер, но от друго летище - „Мехрабад“. Имахме време, в което Пур Али бе организирала посещение на

Мавзолея на имам Хомейни 

Знаех, че иранците силно почитат своя духовен водач и лидер на Ислямската революция в Иран от 1978-1979 г. Когато имам Рухолах Мусави Хомейни умира през 1989 г., на 87-годишна възраст, над 10 милиона души се стичат на погребението му. Всеизвестен факт е, че желаещите да се простят с него и да докоснат тялото му били толкова много, че пробили кордона и буквално разкъсали на парченца влащеницата. Наложило се силите на реда да се намесят. Те използвали водни струи, за да разпръснат тълпата и да вземат тялото му с въртолет. След пет часа церемонията започнала отново.

В памет на Хомейни иранците изграждат вече повече от 25 години огромен мемориален комплекс, в който има какво ли не. Мавзолеят в него обаче отдавна е готов и отворен за посетители. Отвън изглежда като джамия с блестящ златен купол и четири минарета, всяко високо по 91 метра – колкото са годините на живота на имама по лунния календар. Впечатляващ е и неслучайно е в листата на Форбс с 14-те мавзолея в света, които си заслужават да бъдат посетени, наред с тези на Ким Ир Сен в Пхенян, на Юлисис Грант в Ню Йорк, на Ататюрк в Анкара, на Мао Дзедун в Пекин и др.

Вътре ни посрещна директорът му – интелигентен мъж с много познания и висока култура. Той ни показа първо големия искрящ зелен куб – нещо като стая в центъра на джамията, ограден с метални решетки, в който се намира покритият със зелено кадифе гроб на имам Хомейни. До него е този на починалия през 1995 г. негов син Ахмад. Наблизо е и гробът на шиитския духовник и политик, председател на Съвета за съблюдаване целесъобразността на системата - Али Акбар Хашеми Рафсанджани, починал наскоро, на 8 януари 2017 г., на 82-годишна възраст. 

Някои от посетителите хвърляха през решетката банкноти, било за да се помолят за нещо, било за дарение. Тук, пред гроба на имам Хомейни, идват на поклонение милиони мюсюлмани от Иран и от целия свят. Тук правят важни изявления и държавните управници на Иран, включително върховният водач. Мястото е посещавано от държавни лидери, чуждестранни гости и посланици. А на огромния площад пред мавзолея се провеждат военни паради.

Директорът ни обърна внимание на конструкцията на сградата, на естествените камъни, от които са изработени колоните вътре, на специалната вентилационна система. Накрая, като ни благодареше за посещението, каза: „Поздравете народа на България, поздравете София! Много благополучие на вас и вашите семейства!... Бил съм в България. Много е красива вашата страна, добър и гостоприемен народ сте.“ Изненада ни с това откровение. Но още повече ни изненада това, което видяхме отвън. Пред нас бе строен почетният караул. Ротата ни отдаде чест. Казаха ни, че това го правят само за официалните си гости.

Продължихме към Площада на свободата, в центъра на който е една от най-големите съвременни архитектурни забележителности на Техеран -

кулата „Азади“

Казват, че първото впечатление е най-силно. И е така. Уникалното съоръжение изникна пред нас, сияещо в тъмнината на нощта – бяло, възвишено, космическо. Неспиращите потоци от коли по булевардите около него го опасваха като светещи гирлянди. Едва успяхме да пресечем, за да го доближим. Ето ни под кулата „Азади“, висока 50 метра, построена от 8 000 блока бял исфахански мрамор. Изискано съчетание на персийски и модерни архитектурни решения, тя е дело на архитекта Хюсеин Аманат. Кулата е официално открита през 1971 г. за честванията на 2 500-годишнината от създаването на Персийското царство. Името „Азади“, което в превод значи свобода, й е дадено след революцията от 1979 г. и така се казва не само тя, а и площадът около нея, и световноизвестният футболен стадион, разположен съвсем наблизо. Наричат кулата още и „Вратата на Техеран“, тъй като тя е първото нещо, което виждат хората, идващи или отиващи като нас към летище „Мехрабад“.

Пур Али ни предложи да изпием по чаша ирански чай. Съгласихме се с удоволствие. Февруарският вятър в Техеран бе като този в София – бръснещ и студен. Влязохме в кафене, разположено под кулата. И се отдадохме на топлото удоволствие, придружено от бисквитки и пръчици, с полепена в единия им край захар на кристали. Разбъркваш чая с тях, а те се топят толкова, колкото искаш... Собствениците на заведението, както впрочем всички иранци, които срещнахме през тези 7 дни, сърдечни и гостоприемни, се радваха да посрещнат българи и ни направиха подарък – пластмасово прозрачно макетче на кулата, пълно с малки цветчета и сърце с надпис „Обичаме ви“. Малък голям жест - от тези, които стоплят и остават в сърцето завинаги.

Дойде време да тръгнем към летището.

Някогашната столица на Персийската империя

ни очакваше. Исфахан е половината свят - гласи персийска поговорка. И той е само на 340 км на юг от Техеран и на около половин час полет с Кешм Еър.

Домакините ни настаниха в хотел в традиционен персийски стил – непретенциозен, но пък истинско архитектурно бижу. Вечерта, уморени, не успяхме да му се насладим. Но сутринта се събудихме от приятното ромолене на водата в шадравана на квадратния вътрешен двор и от играта на слънчевата светлина по пердетата на прозорците. Попитах се как може да се види половината свят в един ден? Но нямаше време за разсъждения. Трябваше да закусим набързо и да тръгнем на обиколката. Във фоайето на хотела вече ни чакаше нашият местен екскурзовод.

Докато се придвижваме към първия туристически обект, той ни даде някои данни за Исфахан. Градът е в центъра на Иран, в плодородната долина на река Заяндеруд, в средата на Иранското плато, на 1574 метра надморска височина. През своите 2500 години съществуване той винаги е бил важен търговски и военен център, тъй като се намирал в пресечната точка на пътищата, свързвали някога Китай с Османската империя и Персийския залив с Русия. Историческото му наследство е от различни исторически периоди - от зороастризма, през годините на приемането на исляма /много експерти смятат, че това продължило цели 200 години, тъй като иранските племена се съпротивлявали/, та до наши дни. Тук са оставили следи турци, араби, индийци и други, но разбира се, най-вече перси.

През 1598 г. шах Абас I Велики, най-успешният владетел от династията на Сефевидите (1501-1722, 1729-1736), премества столицата на Персийската империя в Исфахан. И за града започва период на бурно строителство и възход. Исфахан остава столица на Персия до XVIII век. Днес, с население от над 1,5 милиона жители, той е третият по големина град в страната след Техеран и Мешхед и продължава да е важен административен център - на втората по големина провинция в Иран.

И ето че стигнахме до

двореца „Чехел сотун“  

Влизаме през портата и виждаме - красив павилион, в края на дълъг воден басейн, потънал в зеленината на огромен парк. Вървим към него, а нашият екскурзовод реши да се пошегува и ни попита колко са колоните, които поддържат сградата. Бързо ни стана ясно защо задава този въпрос. Двадесет колони поддържат павилиона, но отразени във водата отпред, те изглеждат като 40. Затова и името му е „Чехел сотун“, което в превод значи „Четиридесет колони“. Приближаваме до една от тях – в основата й впечатляват мраморните скулптури на три лъва, които сякаш я държат на гърбовете си. Всъщност Иран се смята за родината на слънцето и лъва. Затова и навсякъде се виждат изваяни техни скулптури и рисунки.

Екскурзоводът започна сладкодумно да ни разказва историите, свързани с това място, а те са безброй. В този дворец шах Абас І Велики, управлявал Персия от 1587 до 1629 година, правел своите приеми за посланици и висши аристократи. Той поел властта едва 16-годишен и враговете на империята се надявали, че ще се провали. Наследил от баща си една нестабилна държава, младият шах обаче скоро успял да я въздигне с далновидната си и гъвкава политика. Той се справил с враговете на Персия по онова време – Османската империя и узбеките, а по-късно я опазил и от нападенията на индийци и португалци. През царуването му страната процъфтяла и преживяла истински строителен бум. Паметниците на културата, останали от този период, са ненадминати и до днес по своя размах и великолепие. Неслучайно този владетел остава известен в историята с прозвището Велики.

Моменти от историческите събития по онова време, преди и след него, са разказани от изумителните фрески по стените на голямата зала в двореца. Нарисувани изцяло с природни бои и в чисто персийски стил, на тях са изобразени сцени както от мирния живот и пиршествата, така и от битките с узбеки, индийци и други. Ето, пред нас е битката на шах Исмаил с узбеките през 1510 г., на шах Надир с индийците през 1747 г.  Но виждаме и прием за узбегски владетел през 1646 г., и банкет в чест на туркестанския през 1611 г., и други пиршества.

Керамичните пана, изграждащи вътрешния интериор, също са уникални. Някои от тях през годините са пръснати по света и са притежание на големи музеи на запад. Омаяни от видяното и чутото, тръгнахме към изхода. Обгърнаха ни звуците на традиционна иранска музика. Топли и нежни, ненатрапливи, те излизаха от ръцете на неизвестен музикант-виртуоз, който видяхме седнал на стол в малкото фоайе до вратата. Музиката му ни плени със своята прелест и ни настрои за насладата от още едно изкуство, до което щяхме да се докоснем тук - парковото.

Градината на двореца „Чехел сотун“ е земен рай. Тя е сред 9-те ирански градини, намиращи се в различни градове на страната, включени колективно в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО под името

Персийски градини

Всъщност ние видяхме само нищожна част от парка на „Чехел сотун“ – тази около двореца. Но тя е най-важната, защото в нея е въплътена класическата концепция за персийска градина такава, каквато е била тя още при възникването й, по времето на цар Кир Велики от династията на Ахеменидите, VI в. пр. н. е. Ето, и тук важна роля имат четирите зороастрийски елемента – небе, земя, вода и растителност. И тук, водният басейн е не само уникално инженерно съоръжение, способно да реагира на екстремни метеорологични условия, но има много красив дизайн. И тук са съчетани човешки познания от различни области - управление на водата, архитектура, ботаника и селско стопанство. И тук е постигната съвършена хармония между природни и изкуствени елементи.

Музиката отново ни обгръща нежно. Близо до водния басейн момиче рисува. Девойки в малко павилионче наблизо инкрустират различни предмети. И осъзнаваме основното - Персийската градина сякаш е създадена за литература, поезия, музика, калиграфия... Неслучайно тя е била източник на вдъхновение за прекрасните литературни и поетични творби на Саади, Хафез и Фирдоуси, за творците на изящната персийска миниатюрна живопис, за музикантите. А концепцията й да бъде нещо като „земен рай“ се разпространява чрез персийската литература по света и оказва влияние върху изграждането на градините на Селевкидите и Птолемеите в Александрия, а по-късно и върху тези в Западна Азия, арабските страни и Европа.

Идеята на Персийската градина пронизва живота на иранците и днес, 2 500 години след като е създадена. За тях тя е място за отдих, но също и за наслада от художествени изяви и културни събития. А грижата им за градините и парковете е като свещенодействие.

Напускайки „Чехел сотун“ забелязахме плакат, който никак не ни учуди – скоро в Исфахан предстоеше да се проведе 17-та международна среща на Световната федерация на туристическите асоциации.

Арменският квартал

Тръгнахме по уличките на града. Хвърлихме едно око на Хонар пазар, минахме край известно кафене, поспряхме се пред Статуята на Архиепископа. Нашият гид заговори за културната и религиозната толерантност и след минути разбрахме защо – бяхме в Арменския квартал, пред прочутата катедрала „Ванк“ – главният храм на арменската църква в Иран. Всъщност името на квартала е Нова Джулфа. Защото тук, на западния бряг на река Заяндеруд, шах Абас І Велики заселил над 150 000 арменци от областта Джулфа, с цел да бъдат опазени от системните нашествия на Османската империя. За тях били построени арменско училище и 12 църкви, най-известната от които е тази катедрала. За шах Абас І Велики това бил и дипломатически ход. Чрез него той се опрял на християните в борбата си срещу Османската империя, възползвал се от съдействието им и за установяване на добри дипломатически връзки с християнския свят – Западна Европа и Русия. Имал и още един мотив – знаел, че арменските търговци и майстори в града ще допринесат за неговото процъфтяване.

Официалното име на църквата е „Катедрален храм на Светите сестри“, но всички я наричат „Ванк“, тъй като думата на арменски означава храм и се е превърнала в нарицателно. Някои специалисти определят стила й за еклектичен. Какъвто и да е той, тя е блестящо съчетание на ислямска и християнска архитектура. Вътрешността й е с богати и ярки фрески, изобразяващи библейски сцени от Стария и Новия завет. А сводовете й – в исфаханско синьо, са забележителни. Поддържана е перфектно и това е нормално, тук и днес живеят много арменци. През красива арка влизаме във вътрешния й двор. Срещу нас е музеят към църквата.

Тук трябва да вметнем, че не само в Исфахан има арменско културно наследство. Арменските манастирски комплекси в северо-западен Иран, включващи три християнски манастира, най-старият от които датира от VII век, са в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Освен образци на арменската архитектура и декоративно изкуство, те са и свидетелство за активния културен обмен между византийската, православната и персийската цивилизации.

Площадът На́гш-е Джаха́н - „Лицето на света“

Невероятната красота в синьо и златисто, която се откри пред очите ни, ни шокира естетически – щедра, изискана, улегнала във вековете. Ансамбълът излъчва имперско величие, хармония на дух и пространство, изящност на формите, от най-големите до най-дребните.

Екскурзоводът се зарадва на нашето възхищение и с гордост заяви, че това е вторият по големина площад в света след Тянанмън в Пекин. Размерите му са 560 на 160 метра, площта му е 9 хектара. В превод името му На́гш-е Джаха́н означава „Лицето на света“. Но е известен също като Площада на шаха или Площада на Имама. Построен от шах Абас I Велики, този шедьовър на персийската и ислямска архитектура е в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Площадът е ограден от всички страни с очарователни двуетажни аркади, които свързват великолепни сгради, разположени по една във всяка от четирите посоки на света. Погледът ни бе заслепен първо от красотата на Джамията на шейх Лотфолах, точно срещу нас, на изток. Вляво - на север, се виждаше Портика на Кайсариех и Двореца на Тимуридите /XV век/, а вдясно - на юг, прочутата джамия „Имам“ /Шахската джамия/. Точно над нас, ние влязохме от запад, бе дворецът Али Капу. Павилионът е като врата към дворците и градините на шаха.

Смело се заизкачвахме по стълбите му. Някога тук се е събирал да решава важните дела нещо като съвет на министрите. Всеки от петте етажа на Али Капу се отличава със свой стил и декорация. Миниатюрите на известния персийски художник Али Реза Аббаси, ръководител на живописната школа в Исфахан по времето на Абас I Велики, приковават погледа. Но лично мен най-силно ме впечатли музикалната зала. Сводовете й са с изключителна дърворезба, в плетеницата на която са фино изваяни музикални инструменти. Тя е проектирана така, че музиката, изпълнявана в нея, да бъде разнасяна от ехото из целия площад, тоест, на половин километър.

Ето ни на верандата на Али Капу. Оттук гледката към площада, бил някога туптящото сърце на столицата на Сефевидите, е прекрасна. Долу бе оживено. Работници поправяха част от плочите край водния басейн в средата на площада. Други строяха сцена, след няколко дни предстоеше националният празник на Иран и те изграждаха съоръжението за него. Виждаха се и части от обекти в реставрация. Туристи прекосяваха огромното пространство. Някои от тях бяха предпочели да направят разходката си из него с файтон. Под двуетажните арки се криеха безброй магазинчета. Погледът не може да обхване всичко изведнъж, не може и да се направи снимка на целия площад. Затова го филмирахме.

Когато излязохме от Али Капу, прекосихме площада първо в ширина. Джамията на шейх Лотфолах ни привличаше като магнит. Построена за лично ползване на шаха, тя изумява с декорациите в синьо и златно. Гледахме запленени тази красота. Сводът й е изумителен. През множеството малки прозорчета приникваха слънчеви лъчи и играеха чуден танц в центъра на пода. А там ирански младежи - момче и момиче, си правеха фотосесия. Нещо мистично, но и футуристично, имаше в тази очарователна картина. 

Запътихме се към Шахската джамия, известна още като

джамията „Имам“

Тя се смята за най-известния и красив образец на персийската ислямска архитектура от времето на шах Абас I Велики. Строителството й е почнало през 1612 г. и продължило цели 18 години. Височината й е 30 м, страничните минарета са по 40 м, а основните по 54 м. Входът й откъм площада впечатлява с уникалните мозайки, изваяни от фаянсови плочки, в които доминират синият цвят и флоралните орнаменти. Фигуралните композиции и отвън, и отвътре, са в стила на Али Реза Аббаси. Затова говори надписът в мозайката от 1616 г. Влизаме и се озоваваме в осмоъгълно предверие. То е било необходимо на архитектите, тъй като портата, както казахме, е в южната част на площада и гледа на север. Докато входът на всяка джамия трябва да гледа към Мека, тоест, на североизток. Затова предверието служи за преминаване към втората порта, която е построена според правилата на исляма. Целият ансъмбъл е с прекрасна архитектура и изчистен дизайн.

На пода в източната част на джамията видяхме няколко специално обозначени черни плочки. Екскурзоводът ни каза, че на това място ехото е уникално, чува се по седем пъти. Затова и туристите се бяха скупчили тук. Всеки искаше да плесне с ръце, за да се увери сам в чудото. Уверихме се и ние.

Минахме във вътрешния двор на джамията. Февруарското слънце кротко го озаряваше в златисто. Някакво необяснимо спокойствие цареше, което приканваше ума към размисъл, а духа към вглъбяване. Неслучайно тук има кътче, където човек може да дойде, да поседне и да поговори със специалист по религиозните въпроси, които го вълнуват. Поседнахме и ние. Зададохме въпроси. Към нас се приближиха и няколко французи, любопитни да чуят обяснението за разликата между шиизма и сунизма.

А после видяхме и Петъчната джамия – най-старата сграда от този тип в Иран. Разположена на площ 20 000 кв. м и тя има огромен вътрешен двор с четири айвана – архитектурно решение, взето от дворците на Сефевидите. Куполите на Петъчната джамия обаче са иновативно решение, вдъхновило строителите на религиозни сгради в целия регион на Централна Азия. Неслучайно и тя е вписана в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Отново прекосихме Площада на Имама - този път по дължина, и през Портика на Кейсариех се гмурнахме в... покрития пазар на Исфахан.

Творчески град на ЮНЕСКО

Още преди да тръгнем от София наши сънародници, посещавали Иран, ни казаха, че сувенирите трябва да си купим непременно в този град. И разбрахме защо. Сградата на пазара, дълга 2 километра, пълна с магазинчета, направо ни плени. Тук могат да се намерят прекрасно изработени предмети, но човек и сам може да види как става това. Пред очите се редят прекрасни картини – ето, млад мъж изработва картини от тънки метални флорални фигурки, жена изковава орнаменти върху сребърен поднос, момичета търпеливо рисуват галамзани – цветни рисунки върху различни метални предмети, най-вече върху чинии. Редят се и магазинчета: за съдове от мед, за керамични изделия, за килими... Ето ги и прочутите ирански тюркоази. И всичко е толкова изящно и естетически издържано, сякаш не е докосвано от човешка ръка. И всичко е потънало във великолепието на „исфаханското синьо“...

Очевидно е защо Исфахан е обявен за творчески град на ЮНЕСКО. За този невероятен център на занаятите и народното творчество в сайта на организацията четем: „Неговият творчески сектор обхваща най-високото ниво специалисти в страната от 67 различни области - килимарство, метални изделия, дърводелство, керамика, рисуване и инкрустация върху различни форми. Според Службата за териториално планиране на Исфахан, в града има най-малко 9000 ателиета и занаятчийски работилници, които допринасят за местната икономика, като повечето им творения могат да се намерят на Площада на Имама...“ Тук всяка година се провежда и Международен фестивал на културното наследство, в който годишно участват над 26 страни.

А аз и досега се чудя как двамата мъже - екскурзоводът и преводачът, ни изтърпяха на този пазар. В един момент преуморени, но доволни от сувенирите, които избрахме, се запътихме за кратка почивка към едно кафене на пазара. Влязох и любопитно заразглеждах обстановката. Имаше какви ли не видове кафета и чай. Двете жени, които държаха заведението, бяха дружелюбни, дори си поговорихме. Зад тях на стената бяха закачени листчета с пожелания от туристите, посетили кафенето, на десетки езици. Точно в центъра им съзрях и нашата кирилица: „От България за Иран с много любов! Пламен - Варна“. Е, не бяхме първите българи тук. Както може би и в традиционния ресторант, в който хапнахме на обяд, между разглеждането на забележителностите.

Тръгнахме си с усещането, че повече красота не може да се понесе. Но се излъгахме. Защото в тъмнината пред нас заблестяха с целия си блясък

покритите мостове на Исфахан

Гледката към тях вечер е неописуема. Още отдалеч те грабват светлините им, които, отразени във водите на река Заяндеруд, изглеждат като златни нанизи, свързващи двата бряга. Приближихме се до един от тях. Около него цареше оживление. Помислих си, че това може би е романтичното място за срещи на младежите в града – двойки, приятели, студенти /Исфаханският университет е прочут по цял свят/.

На площадката пред входа на моста забелязахме отново статуя на лъв. Обменихме мисли с нашия екскурзовод. Лъвът е символ на Иран, но също и на България. Казахме си, че в теорията за произхода на прабългарите от иранските земи може да има нещо вярно, знаем ли... Научните мисии в Иран след 2010 г. с експерти от двете страни събраха доста доказателствен и снимков материал по темата. Но работата тепърва предстои. 

Тръгнахме по моста. Акустиката в нишите му е особено звънка. Групи младежи се бяха разположили из тях. Едни пееха, други си говореха, имаше и семейства, които си похапваха. Една от компаниите ни покани при тях. Бяха студенти – сърдечни и отворени за контакти. Послушахме песните им, поговорихме си, снимахме се. А аз си мислех - при забраната на дискотеките в Иран, това е вариант младите да се забавляват вечер, да общуват. Тази неземна гледка и срещата с младежите на моста ще останат у мен завинаги.

Както и вкусът на източните сладости, без които не можеше да си тръгнем от този град. Според нашите домакини, преди да вземем самолета обратно за Техеран, трябваше на всяка цена да опитаме прочутия исфахански „гяз“ – вид нуга халва с шам фъстък и други ядки.

Сега, три месеца по-късно, когато пиша тези редове, мога да кажа - човек има само няколко такива дни в живота си, в които възприемането на такова огромно количество красота го прави и щастлив, и уморен, и обогатен, и преситен. Лично аз съм го преживявала едва няколко пъти...

/следва продължение/

Материалът е реализиран благодарение на съдействието и подкрепата на Културното представителство към посолството на ИР Иран в София и на неговия ръководител и съветник по културните въпроси г-н Мохаммад Али Киани и на Организацията за ислямска култура и връзки в Техеран.

Снимки: „Дипломатически спектър“

Първи ред: Дворецът „Чехел сотун“

Втори ред: традиционен хотел в Исфахан, Хонар пазар, уличка в Арменския квартал, Статуята на Архиепископа.

Трети ред: Арменската катедрала „Ванк“ и Площадът на Имама

Четвърти ред: Дворецът Али Капу 

Пети ред: Джамията на шейх Лотфолах

Шести ред: Джамията на Имама с вътрешния й двор

Седми ред: Пазарът на Исфахан

Осми ред: кафето на пазара, Петъчната джамия, мостовете на р. Заяндеруд