Самолетът се готвеше да се приземи в 9-милионната иранска столица. За два дни за втори път кацахме в Техеран. Този път беше към полунощ. Под нас се виждаха ярки и пъстри светлини, каквито не съм виждала при кацане в други градове.

В навечерието на националния празник на Иран, те като че ли бяха още по-силни. На места грееха цветовете на националния трибагреник – зелено, бяло, червено, като нашия, но в друга последователност. Хиляди коли пъплеха по булевардите въпреки късния час. Така изглеждаше отвисоко най-големият град в Западна Азия. Усетихме, че източната приказка не свършва с Исфахан, макар и той да е „половината свят“. Сигурна бях, че в Техеран ни очакваха много интересни срещи и нови преживявания.

Разположен на над 1 200 м надморска височина, градът непрекъснато се разраства. Обявявен за столица на Иран в края на XVIII век, днес Техеран е известен както с многобройните си музеи, галерии и дворци, така и със ски курортите, разположени на север по склоновете на планината Алборз. На нас, европейците, градът е известен и с проведената в него Техеранска конференция през 1943 г., на която Сталин, Чърчил и Рузвелт, държавните глави на трите основни сили от антихитлеристката коалиция – СССР, Великобритания и САЩ, обсъждат откриването на втори европейски фронт, влизането на Турция във войната и следвоенното развитие на Европа. Всички сме гледали прочутия филм „Техеран 43“. Моменти от него се въртяха в главата ми, докато пътувахме от летището към хотел „Лале“, в който трябваше да отседнем. Междувременно отново минахме покрай кулата „Азади“ – символът на Техеран, която разгледахме предната вечер. Тя продължаваше да излъчва своето бяло сияние. Спомних си и посещението в Мавзолея на имам Хомейни, и почетната рота, която ни отдаде чест пред него. Повече за тях, както и за деня в Исфахан вижте ТУК:

Организацията за ислямска култура и връзки

Съвсем естествено бе първата ни делова среща в Иран да бъде при нашите домакини от Организацията за ислямска култура и връзки. Тя има филиали в над 60 страни, един от тях е Културното представителство към посолството на ИР Иран в София. В седалището й ни посрещнаха нейният заместник-председател д-р Абас Хамейар, г-жа Седиге Хеджази, директор на Дирекцията по въпросите на жените и семейството, д-р Халадж Монфаред, директор на дирекция „Европа и Америка“ и г-н Нури, за който казаха, че е „стълбът на България“ в организацията и който тъкмо се беше завърнал от двумесечен престой в нашата страна. Още в началото на разговора ни с д-р Абас Хамейар стана дума за г-н Мохаммад Али Киани, културен съветник и ръководител на Културното представителство на ИР Иран в София. Той шеговито подхвърли: „Г-н Киани е не само културен аташе на Иран в България, но и на България в Иран“. А на нашата реплика, че благодарение на него Иран присъства сериозно в обществения и културния ни живот, веднага отговори: „Г-н Киани наистина изигра огромна роля за раздвижването и разширяването на културния обмен между нашите страни“. Тук само ще допълня, че и посещението на нашата журналистическа делегация в Иран бе идея на г-н Киани. Разговорът ни с д-р Абас Хамейар засегна различни теми: за развитието на науката, технологиите и нанотехнологиите /средната възраст на учените им е 28 години/, за мегаполиса Техеран, за връзката на града и селото, за образователната система, за поетите и хората на културата. „Надявам се за времето на вашия престой в Ислямска република Иран да успеете да се запознаете с цивилизацията, обичаите и нормите на нашето общество. Благодаря Ви за вашето присъствие на наша територия.“ – каза накрай той.

А г-жа Седиге Хеджази, по чиято покана бяхме в страната, го допълни:  „Иран е огромна страна, за няколко дни не може да се види. Но има персийска поговорка, която гласи, че ако не можеш да обхванеш всичко наведнъж, то може да му се насладиш на части, по малко.“ Тя също беше идвала в България преди две години и сподели, че вижда огромно сходство между семейните традиции в нашите страни. А и тревогите ни са еднакви – за здравината на семейството, твърде късното сключване на брак, намаляването на раждаемостта. Беше впечатлена от българските жени, които е срещнала на конференцията в Софийския университет, в която е участвала. Тя наблегна на факта, че 63 % от студентите в иранските университети са жени, 30% от преподавателите в тях също. Сподели и съжалението си, че в много страни няма достатъчно информация за Иран. Че има новини, на които не се позволява да бъдат разгласявани, особено ако се отнасят за някои особености и постижения на иранското общество. Но в България е забелязала, че има информация и това я радва. Тя изказа желанието си нашите връзки в културата и журналистиката да продължат да се разширяват. И сподели, че колегите й са се постарали да направят програмата ни така, че да се срещнем с жени от различни сфери на иранскато общество – обществената, научната, образователната, журналистическата...

В редакцията на вестник „Eтелаат“

В превод името му значи „Информация“. Посещението на редакцията му бе едно от нещата, които силно ме впечатлиха в Техеран. Иранците уважават историята си, уважават я и във вестника. Това се виждаше в разказите на колегите, в начина, по който съхраняват миналото, в уважението им към по-възрастните, допринесли за развитието на вестника през годините.

Историята на печата в Иран е около 150-годишна, но естествено първите издания отдавна са закрити. Вестник „Етелаат“ е най-старият в страната. Основан е от един депутат в парламента - Масуди, през 1926 г. и за дведесетина години напълно се утвърждава на пазара и се превръща в сериозна пресгрупа. Колегите ни разказаха, че във времето са имали издания на различни езици - персийски, английски, френски и арабски. Издавали са около 10 вестника и няколко списания. След Революцията от 1979 г. някои от тях спират. Но започват нови проекти. В момента имат около 8 издания. А вестник „Етелаат“ е най-важният сред тях полифункционален ежедневник с над 270 представителства из Иран. Допреди няколко месеца са имали и международно издание със седалище Лондон, но по финансови причини са го спрели.

Седалището на в. „Етелаат“ и пресгрупата му се разпростира на огромна територия – 26 хектара. Дори улицата, на която се намира, носи неговото име. „Ние също помогнахме за строителството й със собствени средства.“ – похвали се колегата, който ни развеждаше. Излязохме на голяма тераса, от която се откри широка гледка - с територията на „Етелаат“ и квартала наоколо. Той ни показа по-важните обекти, виждаше се как кипи и ново строителство. После разгледахме и голямата тържествена зала на пресгрупата с прекрасната й сцена, и друга - по-малка, за конференции, минахме през различни отдели, където нашите колеги работеха, а накрая дойде и най-интересното - музеят на вестника. Експонатите в него носталгично напомняха за първите стъпки на печата. Когато е нямало компютри, но е имало ентусиазъм. Видяхме и съвременната им печатница – модерна, чиста, добре организирана. Там се запознахме с един от ветераните й – достолепен мъж, вече в пенсия. Той се е сраснал с нея така, както модерното се е сраснало с историята. Всички в „Етелаат“ се радваха да посрещнат гости от България. Подариха ни от своите издания, диск с историята на вестника. Разговаряхме по много теми, съпоставяхме истории. Това продължи и на обяда, който нашите колеги ни дадоха в ресторанта на вестника. Мястото ни впечатли както с дизайна си, така и с хубавата храна. Тръгнахме си доволни и обогатени. Вече ни чакаха за срещи

дамите от Центъра за насърчаване на жените

Г-жа Фирузфар, директор на Центъра за насърчаване на жените при Техеранската община ни посрещна с блага усмивка. Въпреки че работи в обществената сфера, тя е завършила високи технологии. Разказа ни, че целта на Центъра е да подпомага жените, изпаднали в тежко положение – на вдовиците /в Иран процентът им е висок, той е сред 40-те държави с над 1 милион вдовици/, на тези с болни, безработни или попаднали в затвора мъже. Помощта, която им се оказва е най-различна – образователна, медицинска, консултативна, юридическа и др. За улеснение на работата на Центъра е разработена електронна система с база данни, която съдържа огромна информация и която тя с гордост ни представи. Чрез нея намират работа на жените - често надомна, за да могат да гледат децата си; запознават ги с програмите, по които може да стане това, с обученията, които се предлагат за придобиване на специалност, а после и следят за тяхното развитие и дори за това на децата им. Системата обхваща много детайли. И е направена така, че да свързва всичките 22 района на Техеран. Във всеки от тях има представителка на Центъра с достъп до системата, която регистрира и намира работа на всяка жена в нужда.

Центърът има и издателска дейност - издава материали, свързани със статута и правата на жените в Ислямска република Иран. Г-жа Фирузфар ни позаза някои от тях. А също и предмети, изработени от жените, на които Центърът е намерил надомна работа: бижута от изящен сребърен филигран, детски и дамски облекла, сувенири... Очите ни се напълниха с красота. С после, малките подаръци, които получихме, се отправихме към офиса на

сайта www.mehrkhaneh.com

В него работят журналистки, специализирали се по въпросите на жените. Главната му редакторка ни разказа: „Нашият сайт работи целенасочено по въпросите на жените. Показва техните проблеми, препятствията, които срещат и предлага решения за тях. Помага им да обменят опит с жени от други страни. Ето защо вашето присъствие тук е много ценно за нас. Ние ще можем да научим повече за българките. Много от проблемите, с които се сблъскват жените, са общи за целия свят. Сайтът ни е създаден след Революцията от 1979 г. След нея обстановката много се промени в полза на жените – в областта на образованието, трудоустройството, здравеопазването ние постигнахме определени успехи. В това направление държавата много помогна. А и семейството е много важен фактор за иранския народ и иранските жени се стремят да изпълняват добре задълженията си към него.“

Когато се съберат само жени, приказките не свършват. Говорихме за семейството, за децата, за равноправието между половете, за жените на високи постове, за активността им в обществото, за съчетаването на функциите им на съпруги и майки с изграждането на професионална кариера. Споделихме, че в България имаме демографски проблем, че младите отлагат сключването на брак и късно раждат деца. „Подобно нещо имаше в Иран през 70-те години. Жените се увличаха в работата и или късно се омъжваха, или не. Но сега тенденцията е обратна. Новото поколение иранки като че ли гледат да се задомят рано. Виждайки своите по-големи сестри, които са нямали време за деца и семейство, те първо се омъжват, а после учат и изграждат кариера. А и у нас жените имат финансова издръжка. Финансовите им права в брака са уредени от семейното право.“ Споделихме, че често у нас жените си намират по-хубава работа и са по-силни финансово от мъжете. Че често родителите помагат със средства на младите семейства. Че доста двойки живеят без брак на семейни начала. „В Иран тези случаи са много малко, семействата не разрешават. Тук ролята на родителите е много важна, те решават.“ – сподели главната редакторка.

След този ден, наситен със срещи, нашите домакини ни върнаха в хотела. Но само след минутки се озовахме отново навън, в парка до него, който също носеше името Лале. Придружи ни нашият преводач - Хамед Хосейн Мотаджи Кaджoри, интелигентен млад мъж, с весел характер и развито чувство за хумор. Почти веднага съзряхме

Музея за съвременно изкуство

И се гмурнахме в залите му, докато още беше отворен. И тук, както навсякъде по света, съвременното изкуство беше и интересно, и странно, и иновативно. Минавайки от експонат на експонат, ние искрено се забавлявахме, а когато излязохме, вече лекичко се смрачаваше.

Тръгнахме из алеите на парка. Беше пълен с хора – младежи, които спортуваха, двойки, които се разхождаха... Както всички паркове в Техеран, така и този беше безупречно поддържан. Водното му пространство ни привлече. А после в тъмното пред нас изникна паметникът на Омар Хаям. Най-прочутият персийски поет... Снимахме се пред него.

В ИРНА и Института по журналистика

Рано на другата сутрин в Информационната агенция на Ислямска република Иран /ИРНА/ се срещнахме с нейния генерален директор - г-н Мохаммад Ходади. Той е от хората, които глeдат в следващия век. Изключително ерудиран, с висок професионализъм и космополитен дух, този човек чертае стратегии за години напред в бъдещето на агенцията.  

ИРНА е създадена през 1934 г. от министерството на външните работи на Персия като официален източник на новини от Иран и от света. Днес тя има 60 офиса в страната и около 30 в чужбина, хиляди служители, отделно институт и печатни издания – ежедневници и периодика, на няколко езика. Силна е активността й и в социалните медии. Девизът й е „Скорост, акуратност, точност“.

Що се отнася до обмена на информация, ИРНА има подписани договори за такъв с различни страни, в това число и с България. Г-н Мохаммад Ходади познава страната ни, има хубави спомени от посещението си у нас миналата година и отлични взаимоотношения с БТА и с нейния генерален директор г-н Максим Минчев. „Днес няма граници и ограничения за обмена на информация. Няма значение дали си в София или другаде и колко часът е. Дори езиците не са толкова важни. Информацията достига до всеки, навсякъде по света и по всяко време.“ – каза той.

И като колеги журналисти се впуснахме в дебрите на проблемите на съвременната журналистика. Измененията в областта на медийните технологии са огромни. „Ние сме убедени, че бъдещето на медиите е в мобилните устройства. Радио, телевизия, вестници, всичко ще е в тях... Трябва да разбираме съвремието ни... А в него скоростта е важна. Трябва да сме готови бързо и точно да отразяваме нещата. Изменя се всичко в широкия смисъл на понятието. Например, стилът на писане. Днес никой няма да прочете вашия дълъг доклад. Хората искат да четат кратка, лека и достоверна информация. Затова ние даваме половината информация в писмен вид, а останалата чрез фотографии... Всичко това е следствие от измененията в инфраструктурата и затова при нас цели екипи се занимават с тях.“ В нашата технологична ера те правят разработки за „предоставяне на специализирани услуги в областта на разпространението на информация. Като например инфографика и motiongraphy, които са сред текущите програми на ИРНА, разработвани с цел бързото удовлетворяване на потребностите в областта на новините.“

Малко по-късно се озовахме в Института по журналистика към ИРНА. Там се срещнахме с г-н Амир Афзади, отговарящ за Международните отношения. Той ни показа паметното издание - албум, по повод годишнина на Института, илюстриращо постиженията му през годините. В него видяхме професорите му, издигналите се в обществото випускници, ярки моменти от историята му, подразделенията му, важните му гости от страната и чужбина. Фотографиите са направени от студенти на института. От разговора с г-н Афзади разбрахме, че завършилите тук нямат проблем с намирането на работа – те или отиват в медиите, или в институции, които се нуждаят от фотографи и медийни специалисти. В института бъдещите журналисти се специализират в различни области: политически и социални новини, проблеми на иранско общество, културология и съобщения, фотожурналистика и реклама. Той има и 5 филиала в различни градове на Иран.

Активни, отворени за разговори и сътрудничество, колегите ни проявиха интерес и към България и нашия Факултет по журналистика към СУ „Св. Климент Охридски“.

Новинарска агенция Мехр

В превод името й значи „Добрина“. Тя е частна, започва да разпространява новини от 2003 г. Първоначално на фарси и английски език, малко по-късно и на арабски, турски, урду и немски. В нея ни посрещнаха директорът по международните отношения г-н Хамид Реза Голамзадех и директорът „Международни новини“ г-н Мохаммад Гадери. С тях разговаряхме за историческите проблеми, свързани с иранската и европейската идентичност. И още за приоритетите на агенцията им - общество, култура, спорт. Имат, разбира се, рубрики с новини от Иран и от света. Сключили са договори с агенции от 13 страни за обмен на новини. Стремят се към разширяване на двустранното сътрудничество. Имат интерес и към България и новините от страната ни, особено във връзка с предстоящото Българско председателство на Съвета на Европейския съюз.

Националният музей на Иран

Посетихме го между две от срещите през деня. Най-големият музей в страната, свързан с историята и археологията на една от най-старите държави, основана през 3 200 г. пр. Хр. В залите му се насладихме на разнообразни и интересни експонати, с каквито разполагат малко музеи в света. Двете му основни части – Древност и Ислямска ера, съдържат около 300 000 артефакти - от Палеолита през Древна Персия до Късния ислям. Най-много ни впечатлиха в него експонатите от времето на Дарий I.

Следващите два дни – четвъртък и петък, бяха неработни. В Иран те са, каквито са събота и неделя за Европа. Затова в програмата ни бяха определени за посещения на музеи и разходки из града.

В четвъртък сутринта се отправихме към

двореца „Голестан“

Този разкош се намира в самото сърце на историческия център на Техеран. На български името му се превежда като "Дворецът на розите". Построен по време на управлението на династията на Сефевидите през XVI век, този прекрасен комплекс е един от най-старите в града. През вековете му се правят различни разширения и допълнения. Някога е бил резиденция на персийските владетели от династията на Гаджарите. Днес е музей, който силно впечатлява с прекрасните си градини и изключително живописните мозайки по стените. Стилът му е съчетание на традиционни персийски архитектурни елементи с някои европейски от XVIII век. Истински шедьовър, „Голестан“ е вписан в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Посетихме и Музеят на килимите. Мотивите им се редяха пред нас един след друг и радваха очите ни – флорални, с птици, с различни сцени. От всички периоди на развитие на килимарството и от всички негови центрове в Иран.

После се изкачихме по склоновете на планината Алборз до туристическата местност "Дарбанд". Пъстротата на природата тук е като шарките по персийските килими – живописна, топла и прекрасна. Местността е пълна с ресторанти, в един от които похапнахме, наслаждавайки се на гледката пред очите ни. А после слязохме към

Културно-историческия комплекс „Саадабад“

Бях чувала за него и го свързвах най-вече с династията Пахлави и с прословутия разкош, в който е живяла тя. Затова нетърпението ми да го видя беше голямо. Но не очаквах нещо толкова огромно. Комплексът се простира на площ от 110 хектара, състои се от 18 дворци и павилиона, потънали в уникално красива градина. Всъщност строителството на „Саадабад“ започва по време на последния шах от династията на Каджарите в началото на ХIХ век. Продължава и при Пахлави. Шах Реза Пахлави живее там през 20-те години на 20-ти век, а синът му Мохамад Реза Пахлави - през 70-те. След революцията комплексът става музей, управляван от иранската организация за културно наследство.  

Сега тук са Дворецът на шах Ахмад, Зеленият дворец /в него е живял шах Реза Пахлави/, Белият дворец, Специалната къща /в момента се използва от президента на страната/. В някои от дворците са разположени музеи: "Музей на изящните изкуства", "Музей на шахското облекло", "Музей на шахските коли”, "Музей на шахските оръжия", "Военен музей", "Музей на Бешад", "Калиграфски музей" и т.н. Други се използват от президента и правителството за прием на чуждестранни държавници, дошли на официално посещение в страната. А колко забележителни произведения на изкуството са пръснати из парка!

Препълненият с впечатления ден завърши с качването ни на

кулата „Милад“

Шеста по височина в света със своите 435 м, тя е една от гордостите за жителите на Техеран. Вътре впечатлява със своя блясък и лукс. Кулата е любимо място не само за туристите, които разглеждат града отвисоко, но и за младите хора. Привлича ги с магазините, атракционите, заведенията... Самите иранци определят „Милад“ за символ на тяхната цивилизация, култура и изкуство.

В петък, бе

10 февруари - националният празник на Иран

На този ден иранците честваха 38-та годишнина от Ислямската революция от 1979 г. Според агенция ИРНА празникът е бил отбелязан тържествено в 5 000 града на страната. Много политически лидери са присъствали и на площад „Азади“, където по традиция иранският президент Хасан Рохани чете слово пред народа. Около 6 000 журналисти от цял свят са отразявали тържествената церемония.

И ние сутринта се отправихме първо да видим празничното шествие или поне част от него. Огромният булевард към кулата „Азади“, както и тези, които водеха към него, бяха затворени за коли и преливаха от хора. Хиляди отиваха да се присъединят към шествието. Тук-там се виждаха сергии, на които се предлагаха всякакви стоки – знаменца, балони, цветя, дребни предмети... Но имаше и такива с неща за похапване - бонбони, варено червено цвекло, ядки, маслини и др. Опитвахме се от няколко места да се приближим до основния булевард, но беше трудно. Накрая, благодарение на нашите домакини, успяхме. Покачихме се на един пешеходен мост над булеварда - оттам гледката бе най-пълна. Вълни от хора се движеха бавно в двете посоки. Повечето бяха дошли семейно. Забелязахме, и то не само на шествието, че иранските семейства имат по едно-две деца, не повече. Виждаха се, разбира се и групи младежи, и ветерани. Повечето носеха малки знаменца, но много държаха в ръце и портретите на двамата лидери - имам Хомейни и имам Хаменей. Когато забелязваха, че сме чужденци, много от тях идваха при нас, питаха ни откъде сме, черпеха ни с бонбони. Радваха се, че сме българи, всеки знаеше по нещо за страната ни – за спортисти, за продукти, за събития. Помислих си, колко много четат хората тук. Всъщност забелязах, че иранците са издигнали знанието в култ, нещо, което може би са наследили още от древна Персия. В това се уверих и по-късно през деня, по препълнените музеи. По повод националния празник всички те бяха отворени безплатно за посетители. 

Къщата-музей на имам Хомейни

Тя се намира в северната част на града, в подножието на планината Алборз, където надморската височина е над 2000 м. Докато се придвижвахме към нея, градският пейзаж се смени. Усещаше се, че тук са по-заможните квартали на града. Всяка сграда впечатляваше с изящната си архитектура – съчетание на персийски с модерен стил. Затова, когато стигнахме до къщата на имам Хомейни бяхме поразени от нейната скромност – и вътрешна, и външна. По мостче от прага й лидерът е преминавал в джамията отпред, където е проповядвал на народа. Влязохме в нея. Там ни прожектираха кратък филм за неговия живот. А после разгледахме музея заедно с неговия директор. Той ни подари стихосбирка с поезията на Хомейни на английски език. Защото освен лидер на ислямската революция, имамът е бил и поет. 

А после, след като обядвахме в прекрасния ресторант "Гилар" в квартала, се отправихме към един от пазарите на Техеран, който се намираше в този район. Домакините ни увериха, че на него, на Таджриш базар, ще е много по-спокойно, отколкото на всеизвестния в центъра на града и ние се съгласихме. Мисля, че никъде не съм виждала и вкусвала по-сладки плодове, по-крехки зеленчуци и по-вкусни ядки! Разглеждахме ги омаяни, опитвахме ги, снимахме. Разгледахме и джамията на пазара. Пъстрата картина ни плени.

Музеят на мира

И ето ни на следваща сутрин пред прочутия „Градски парк“ на Техеран. Влязохме в него, наслаждавайки се на утринното спокойствие по алеите му и на събуждането на розовите пеликани край водното огледало. Само след минутки пред нас изникна модерна и кокетна сграда - Музея на мира. На постамент пред входа му видяхме стилизирано изваян бял гълъб – в чудесна хармония с парка.

Влязохме. Посрещна ни директорът му – начетен и мъдър мъж. Загубил краката си във войната с Ирак, той е посветил живота си на пропагандирането на мира. И лично ни разведе из перфектно поддържания музей, като ни запозна с неговата история и дейности. Кадрите и експонатите, които видяхме, спират дъха. Всичко, което човешкият ум е измислил за унищожение, може да се види на тях като последици. А разказът на директора за жертвите на войните по света ни разтърси. Той ни припомни за големите човешки трагедии, следствие на: химическите оръжия през Първата световна война, атомните бомби в Хирошима и Нагазаки, войната на САЩ във Виетнам, войната Иран-Ирак, войната на САЩ в Афганистан, на НАТО в Югославия и др.

„В света има 150 музея, свързани с темата мир, 24 от които, съвсем логично, се намират в Япония.“ – каза директорът. Идеята за Музея на мира в Техеран възниква през 2005 г. в разговор между основателите на Обществото за помощ на жертвите на химическите оръжия (SCWVS) със седалище в Техеран и координатора на Международната мрежа на музеите за мир. Той започва да функционира в сграда, предоставена му от Община Техеран, в днешния си вид е от 2010 г., след като тя е изцяло реновирана.

Университетът „Алзахра“  

В него ни прие д-р Паришехр Ханаши, директор на Бюрото по международно университетско сътрудничество и професор по клинична биохимия. Тя ни разказа за развитието и дейностите на най-всеобхватния женски университет в Близкия изток, ползващ се с висок рейтинг и голямо уважение. Основан през 1964 г. като „Висше училище за момичета с 90 ученика“, след Ислямската революция той е наречен „Алзахра“ на името на дъщерята на Светия Пророк - Махамед. Днес университетът предлага в 10-те си факултета 51 бакалавърски, 80 магистърски програми и 31 вида аспирантури за близо 10 000 студенти. Преподавателският му състав е на високо ниво. Студентите от Иран, както впрочем е във всички ирански държавни университети, не заплащат нищо за обучението си, а тези от другите страни - само такси.

Университетът има два кампуса, технологичен инкубационен център, три учебни центъра, художествена галерия и образователен център. На разположение на студентите са лаборатории, сайтове и професионални работилници, театри, басейни, ресторанти, фитнес зали, банки, пощи и детски градини на площ от 14 хектара. Следващите тук се радват на лесен достъп до другите университети, библиотеки, музеи, търговски центрове и паркове, тъй като университетът е разположен в центъра на оживената столица. И ние се възползвахме от това. Веднага след обяда в прекрасния му ресторант се потопихме в атмосферата на

Националната библиотека и Архиви на Ислямска република Иран

Усмихнатата служителка, която ни посрещна, с радост ни разведе из нея. Новата сграда на библиотеката е огромна – на 8 етажа и 97 000 кв.м. площ! В нея се усеща както мирисът на книги, които могат да се вземат от откритите рафтове из залите, така и господството на новите технологии, завладели вече напълно и сферата на съхраняването на познанието.

Исторически всичко започва от малка колекция книги, събрана в едно училище в Техеран, която то организира в библиотека през 1864 г. Но това ще стане ядрото на Националната библиотека, открита 73 години по-късно, през 1939 г. С времето тя натрупва история и опит - мести се в различни сгради, събира уникални книги и материали.

Днес, новата сграда на библиотеката се смята за един от символите на модернизацията на страната. Тя е проектирана така, че да побере осемте важни центрове за библиотечното дело, управлението, службите за оказване на помощ, паркинга и др. Има способността да се адаптира към развитието на технологиите, особено в ИТ сектора. В недрата й могат да се поберат до 7 милиона книги. Засега там се пазят 2,3 милиона печатни произведения, 38 000 ръкописа на арабски и персийски, 35 000 литографии, 60 000 други единици - микрофилми, CD-та, факсимилета и др. И още: изследвания, периодичен печат, над 9 000 дигитализации на редки документи и други. С помощта на модерни съоръжения книгите се транспортират от хранилищата до пункта за доставка. А дейностите на библиотеката на многобройни.

Залата с редките експонати обаче бе най-вълнуваща за нас. Видяхме уникални ръкописи и книги на персийски и други езици, сред тях - най-големия Коран в света, една от най-старите Библии, Металната книга със стиховете на Омар Хаям, и какво ли още не. А докато ги разглеждахме, домакините ни намериха и показаха дори и една книга на български за Иран.

Колко неусетно се изнизаха дните ни в Техеран. Дойде деня на заминаването. Но преди да вземем самолета за България, имахме още едно – последно и вълнуващо посещение - в...

Иранския парламент

Пред вратите му видяхме групи хора – ученици, жени, чужденци. Когато попитахме какво правят тук, домакините на отговориха, че парламентът им е отворен за посещения всеки ден и за всички. Просто трябва да се направи предварителна заявка за това. Сградата на парламента - и отвън, и отвътре, е последна дума на архитектурата, изящно съчетание на персийски линии с модерни решения. Заседателната зала е уникална. Тя е композирана от два полукръга редове. На първия, по-близкия до трибуната, седят депутатите. Пред всеки от тях има компютър и оборудване за симултантен превод, ако се наложи. На втория са посетителите. Там се настанихме и ние. На трибуната някакъв депутат се изказваше. След като свърши, в един момент на голям екран зад него, започнаха да показват гостите на парламента този ден. Съобщиха и показаха и нас – журналистките от България. Но имаше делегации от още много други страни и райони.

След като погледахме как протича парламентарният процес, ни поканиха в друга зала за среща с депутатите от Групата за приятелство с България. Председателят й – д-р Мохамад Вахдати Халан, ни обясни, че броят на парламентаристите им е 290, от тях 70 са жени. Той представи най-общо иранската парламентарна система и после отговори на всички наши въпроси, които бяха по най-различни теми. Подчерта, че в Иран здравеопазването и образованието са достъпни за всеки, че висшето образование е безплатно за иранците, че всички села са електрифицирани. Че малцинствата са добре представени в парламента. Ашурският депутат пък допълни, че християнското ашурско население в Иран е около 20 000 души, има свои църкви и свободно изповядва християнската религия. Накрая д-р Мохамад Вахдати Халан призова за премахване на санкциите срещу Иран и каза: „Предайте гласа на нашия народ във вашата страна“.

Следващата ни среща бе с представителки на Групата на жените в парламента. Ръководителката й - г-жа Салашур и трите й колежки, присъстващи на срещата ни обясниха, че жените в Иран работят най-вече в сферите на образованието, здравеопазването, културата. Но все повече нараства ролята им и в икономиката и политиката. Особено голям ръст бележи присъствието им в политическия елит. Но също и в киноиндустрията, театъра, съвременното изкуство. Разговорът ни с тези изключително интелигентни жени продължи и на обяда, който те ни дадоха в ресторанта на парламента.

Потеглихме към летище „Имам Хомейни“, вливайки се в огромния поток от коли по пътя към него. Опитвах да хвана с фотоапарата си последните картини от иранската столица. Пристигнахме на нашия терминал, един от шестте на най-голямото летище в Западна Азия. Беше пълно с хора. По фоайетата големи групи мъже гледаха някакъв мач - изглежда твърде важен, съдейки по твърде емоционалното им поведение. Всъщност футболната страст и тук, както по целия свят, напълно е завладяла силния пол.

Това са само няколко щриха от живота на съвременен Иран. Страна, за която сме слушали и слушаме какво ли не. Името й е ежедневно в световните медии, а почти нищо не знаем за нея. А тя е огромна вселена – пъстра и многолика, величествена и изящна, древна и модерна, различна, незабравима... Аз описах това, което видях и малко от онова, което почувствах.

Материалът е реализиран благодарение на съдействието и подкрепата на Културното представителство към посолството на ИР Иран в София и на Организацията за ислямска култура и връзки в Техеран.

Автор: Екатерина Павлова

Снимки: „Дипломатически спектър“

Първи ред: поглед към Техеран от кулата "Милад", кулата „Азади“, Мавзолеят на имам Хомейни

Втори ред: на срещата в Организацията за ислямска култура и връзки отляво-надясно: г-н Нури, д-р Халадж Монфарет, генерален директор на дирекция „Европа и Америка“ и д-р Абас Хамейар, заместник-председател на Организацията; делегацията ни с г-жа Пур Али, г-жа Седиге Хеджази, генерален директор на Дирекцията по въпросите на жените и семейството и д-р Абас Хамейар; в редакцията на вестник „Етелаат“ и музея му

Трети ред: г-жа Фирузфар (Firouzfar), директор на Центъра за насърчаване на жените на Техеранската община; главната редакторка на сайта www.mehrkhaneh.com, в университета „Алзахра“ с д-р Паришехр Ханаши 

Четвърти ред: Музеят на съвременното изкуство, по алеите на парка „Лале“, паметникът на Омар Хаям, кулата „Милад“

Пети ред: г-н Махаммад Ходади, генерален директор на ИРНА, в една от залите й, в Института по журналистика, в новинарска агенция „Мехр“

Шести ред: експонат от Националния музей, изобразяващ сцена с Дарий I, в двореца „Голестан“, експонат от Музея на килимите

Седми ред: туристическата местност „Дарбанд“ , Културно-историческият комплекс „Саадабад“: „Калиграфски музей на майстор Мирмад“ /някога сградата е била резиденция на децата на шаха/, салон в Музея Мелат Палас (Белия дворец), Статуята на Араша стрелеца“

Осми ред: шествието на националния празник, през къщата-музей на имам Хомейни, Музеят на мира

Девети ред: зеленчуци и шафран на Таджриш пазар, традиционен ресторант

Десети ред: Металната книга със стиховете на Омар Хаям в Националната библиотека, в иранския парламент, общи изгледи от Техеран