Първият и Последен урок в журналистиката е да останем верни на етиката, морала и фактите, такива, каквито са

През изтеклата 2023 година известната българска журналистка Майя Любомирска отбеляза щастлив юбилей. И през май, месецът, в който е родена, тя разказа за своите „70 обиколки около Слънцето“ пред най-скъпите на сърцето й хора – семейство, близки, приятели, колеги, в галерия „Контраст“ в София. С присъщите й висока ерудираност и изтънчена елегантност тази слънчева жена представи книгата си за своя живот и дейност до момента, деликатно сподели и ключовите моменти в нея. Като този, че произхожда от семейство на лекари, но избира да лекува не телата, а душите на хората, като става журналист.

Завършва специалност Българска филология и магистратура Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. После 10 години работи в софийското бюро на радио „Свободна Европа“ като репортер и водещ. Прави свое авторско политическо предаване „В епицентъра“ по Радио Експрес. Наблюдател и анализатор е във вестниците „Демокрация“, „Демокрация днес“, „Новинар“, „Монитор“. Работи като началник на кабинета на първия демократично избран министър-председател на Република България Филип Димитров.

От своите 70 обиколки около Слънцето, 33 Майя Любомирска има щастието да направи с любовта на живота си, със своя съпруг -  големия български франкофон, педагог, човек Иван Кръстев. 

В момента тя е автор в сайта factor.bg и редактор на сайта на Съюза на българските журналисти sbj-bg.eu.

На премиерата на книгата си Майя Любомирска получи наградата на Съюза на българските журналисти „Златно перо“ като признание за професионализма и творчеството й през годините.

- Госпожо Любомирска, книгата ви „70 обиколки около Слънцето“, която поставя изключително важни въпроси за нашето съвремие, започва като приказка за... „едно малко Момиченце“, което се „появило на белия свят през един много слънчев и окъпан в пороен дъжд майски ден“. С вдишването на първите глътки въздух то вдишва и първите ценности и с тях започва неговата първа обиколка около Слънцето. Какви бяха тези ценности? И откъде ги взехте – от полските князе Любомирски или от унгарските аристократи Тороман?

- Преди да започнем интервюто, г-жо Павлова, искам да поздравя с новата 2024 година вас, вашето семейство, близките ви, както и редакторите и сътрудниците на уважаваното списание „Дипломатически спектър“, което вече 9 години – ако не се лъжа – се среща с хиляди читатели по света и в България. Пожелавам от сърце здраве, творческо вдъхновение и мир за всички хора по света, мир, от който най-много се нуждаем в нашия бързо променящ се делник.

А сега на въпроса ви: знаете ли, когато си помисля за премиерата на моята книга „70 обиколки около Слънцето“, изпитвам и радост, но и много горест и тъга. Радост, защото на премиерата се събрахме аз и съпругът ми Иван Кръстев с хората, които обичаме и с които сме заедно от години – семейство, приятели, близки, мои уважавани колеги, както и високо ерудирани журналисти, преподаватели, професори. Това беше празник не само за мен, но и за моя съпруг Иван Кръстев, който, макар и болен от години, не преставаше да се радва не само на грижи и внимание от моя страна, но и на постоянни срещи със семейството и приятелите. Ние винаги бяхме заедно – 33 години – с изключение на около седмица през всичките тези години, в които работни задължения са ни разделяли.

И в същото време, когато си спомням за премиерата на книгата ми, сълзите сами тръгват, защото само 4 дни след нея моята голяма любов Иван Кръстев почина, успявайки дори на смъртния си одър да ми каже за последно, че ме обича и че аз съм била неговата най-голяма и последна любов...

Извинявайте, това беше отклонение, за което моля да ми простите, защото споделям нещо много лично, много съкровено.

Но това е част от отговора на въпроса ви за ценностите. Да - за мен най-голяма ценност е семейството и родината. Любовта и уважението, с които се гради семейството, съм ги попила още от люлката, от моите любящи майка и татко. Те, както и моите баби и дядовци, са пример за мен и до днес. А любовта към родината идва и от двата рода. Този на баща ми, чиито корени идват от полските князе Любомирски, могъща фамилия, която получава княжеската си титла още през XVII век от императора на Свещената римска империя Фердинанд Трети, и чиято кауза е свободата и независимостта.

И от рода на майка ми - австро-унгарските аристократи Тороман. Според историческите източници, посочени от известния историк Харалампий Орошаков, още в първите години след падането на България под османо-турско владичество, по-точно през 1394 година, в района на Копривщица се създава вакъф, наричан не без основание „Княжеска аристократична република“. Това са моите прапрародители, предшествениците на рода Тороман, един от които е и прадядо ми Павел (Панчо) Тороманов, опълченец на Шипка от Трета опълченска дружина, награден с „Орден за храброст“ и поради преклонната си възраст, изнесен от другарите си на връх Свети Никола за тържествата по повод откриването на Паметника на Шипка. Моите корени ме задължават да пазя и предавам тези ценности и на поколенията след мен.

И точно поради тази причина започнах да пиша новата си книга, в която ще разкажа не само историята на нашите родове, но се надявам да успея – с Божията помощ – да разкажа и за всички морални добродетели, които сме пренесли през вековете, и които са ни съхранили като народ и като най-старата държава в Европа, която не е сменила името си и чието знаме никога не е попадало в плен или във вражески ръце. И се надявам да имаме удоволствието след време да разговаряме и за следващата ми книга, чиито начални страници вече са на компютъра.

-  Обиколка след обиколка, вие носите ценностите у себе си и ги отстоявате като човек и журналист, вплитате ги в стотиците си статии, анализи, коментари, интервюта. Как успяхте да ги съхраните в тази наша объркана, агресивна, цензурирана обществена, и в частност, журналистическа среда?

- Тук е мястото да кажа, че „70 обиколки около Слънцето“ е послание към журналистическата колегия, към сегашните и бъдещи журналисти. Такава беше и целта ми. И неслучайно преподаватели от Факултета по журналистика и масова комуникация ме канят да говоря пред студентите. Ние – сегашните журналисти, и те – бъдещите, има какво да си кажем, защото моята тревога за състоянието на медиите и на журналистиката с всеки изминал ден се увеличава.

Тук няма да говоря за предизвикателствата, които ни поставиха социалните мрежи или за новите технологии и изкуствения интелект (ИИ). ИИ заедно с дезинформацията са посочени като най-големите заплахи за света в Доклада на Световния икономически форум в Давос, който започна преди дни. Това наистина са огромни проблеми и не можем да не се тревожим за тях.

Но нека първо да говорим за моралните и етични норми, които ние отстояваме и трябва да отстояваме всеки ден. И които с особена сила ни задължават да отстояваме в професията ни на журналисти.

Знаете ли, ние можем да се научим да пишем или да съобщаваме, или да снимаме добри материали. Да, ще се научим да ходим на събития и да ги отразяваме, а не да ги предлагаме Copy/Paste. Можем да се научим да анализираме фактите и да ги коментираме. Но ако не се научим да спазваме етичните правила и законите, няма да сме си свършили работата. Можем да сме бързи, можем да сме първи, съобщавайки новината, но няма да сме истински журналисти, ако прескочим етиката и морала. Навярно това е един от уроците в професията. И може би дори това е Първият и Последен урок в журналистиката – да останем верни на етиката, морала и фактите, такива, каквито са.

- Първата част на книгата ви, наречена „Коментари“, е изключително свидетелство за високия ви професионализъм и ерудираност. В нея наблягате на болезнената тема - свободата на словото. Ще я постигнем ли ние, журналистите, някога?

- „Свободата, Санчо, е на върха на копието!“, написа Сервантес. А в нашия случай е на върха на химикалката, а вече - на клавиатурата. Свободата на словото и цензурата са двете страни на една монета, монетата на информацията, но и монетата на съвестта на журналиста. Имаме основание да се тревожим за това, защото опитите за цензура никога няма да престанат и винаги, докато има държава и докато има журналистика, ще има опити да ни затворят очите, устата и ръцете. Това е ежечасна битка – с всеки написан, сниман или изречен текст пред аудиторията, пред обществото. И тъй като в половинвековната си практика на журналист съм се срещала с най-различни превъплъщения на цензурата, струва ми, че имам право да говоря по темата. Няма и не може да има свобода на словото, окончателна и завинаги постигната. И едва ли някой лелее такива мечти. Цензурата се преобразява и се развива заедно с развитието на обществото. Но и екосистемата на медиите също се развива. Само преди няколко години – преди да съществуват социалните мрежи – властимащите можеха да се опитват да цензурират журналистите и това да не е ясно на обществото. Или дори да стане ясно - то ще бъде за ограничен кръг хора, или твърде късно. Днес не е така. Ако някой се опита да цензурира, веднага ще бъде осветен от социалните мрежи. Затова цензурата започва да придобива други измерения, променя се, мимикрира. И това е опасно.

Ще дам един пример със себе си, колкото и неудобно да е това. И този пример е един от многото опити да бъда цензурирана. В далечните вече 90 години на миналия век, по време на гладната стачка на 39-имата депутати от СДС срещу приемането от Седмото Велико народно събрание на Конституцията на България, конституция, за която и днес се спори, аз отразявах като репортер на столичен вестник тази стачка. В един от броевете главният редактор на вестника беше дописал информацията, под която стоеше моето име, и така тя беше станала дезинформация. За това тогава нямаше начин как да научи обществото. Но имаше начин аз да запазя съвестта и името си. И още на другия ден подадох молба и напуснах вестника. Въпреки опитите да бъда задържана. Съзнателно не споменавам имена. Те нямат значение. Това просто е един пример как може да се постъпи. Затова се възмущавам, когато наскоро колега, който години наред беше директор на новините в една телевизия и явно изпълняваше политически искания, реши да се оплаче от цензура в минало време, след като беше освободен от поста си.

Тревогата ми е, че пропагандата взе превес над журналистиката и се надявам ние да не сме последните мохикани на журналистиката. Но за това можем да говорим друг път. Както и за причините журналисти все повече да се ориентират към пиара...

- Къде е „Границата на достойнството“, както сте нарекли един от коментарите си, за един журналист?

- Да, това е едно от новите лица на цензурата – опитите да бъдем вкарани в капана на Несвободата и ограничените възможности, да се опитат да ни оградят с терминология като „политическата коректност“, за която става дума в коментара ми. Ако журналистът няма достойнството, което е направило от роба свободен гражданин, да излага фактите с истинските им имена, без да използва ефимерни изрази, които изкривяват реалността, капанът много лесно може да щракне.
Забележете, какво се случва. От учебниците по история на Франция отпадат галите като предшественици на френския народ. Пак поради тази т.нар. политическа коректност – да не се засегнат чувствата на мигрантите. И в другия случай – редактират се класически произведения на културата, като се премахва думата негри, забулват се историите за индианците - коренното население на Съединените щати. Което не пречи на творци с будна съвест и до днес да припомнят истинските факти от историята. И последният пример за това е филмът на Мартин Скорсезе „Убийците на цветната луна“, който тази година грабна куп престижни награди.

Така че нещата не са еднозначни. Границата на достойнството, на свободата и Несвободата са много тънки и е редно всеки един от нас да внимава и да не се подлъже да ги прекрачи. На думи звучи много лесно. На практика – е съвсем обратното.

Сега очакваме през пролетта окончателно да бъде приет от страните членки на Евросъюза Актът за свободата на медиите. Един много важен, можем да го наречем закон, както за обществото, така и за нас, журналистите. Нека да говорим с примери. Френските управляващи чрез своите евродепутати до последно настояваха в този Акт за медиите да се включи текст, който позволява журналистите да бъдат подслушвани и записвани, както и да са задължени да съобщават източниците си с оглед, както се казваше, на „националната сигурност“. Успех е на Еврокомисията и на всички, работещи от години по този законопроект, че успяха да преодолеят това искане на Франция. И такъв текст вече не присъства в Акта за свободата на медиите. Защото, ако един журналист разкрие източника си, къде отива тогава неговата неприкосновеност, неговото достойнство? Разбира се, заплахите от тероризъм не трябва да се подценяват. Но и тук пак говорим за онази тънка граница, която не трябва да се прекрачва.

- Изключително актуален е коментарът ви „Журналистът – най-добрият приятел на терориста“. Защо? Имате ли какво да допълните по тази тема към днешна дата?

- Питате ме дали трябва да станем проводници на нечии амбиции за 15 минути слава, като поставим някой терористичен акт за първа новина? Отговорът  ми отново е: Не, не трябва. Така както журналистите от западните медии, по инициатива на френския вестник „Монд“, обявиха и спазиха стратегията да не публикуват снимки на терористи, като по този начин се противопоставиха на омразата. И тази стратегия сработи успешно. Да не съм лош пророк, но след тази стратегия големите терористични акции заглъхнаха и дойде времето на терористите-единаци. Разбира се, това не означава да се спуска информационна завеса за случващото се. Това в днешно време е невъзможно предвид многообразието на информационните канали. Но да превръщаме терористите в главни герои, според мен означава да ставаме едва ли не техни пиари.

И ние като гилдия може би си научихме урока. Какво имам предвид? Сега се водят две ужасни войни. Няма да ги коментираме, защото едва ли здравият човешки разум може да ги оправдае. Но, ако сте забелязали, в центъра на информациите са жертвите на тези безсмислени касапници. В центъра са хората, които губят живот, близки, приятели. В тези войни ние като журналисти даваме много жертви – стотици са убитите колеги във войната на Русия с Украйна и на Израел с „Хамас“. Тази сеч на невинни хора, на журналисти, които изпълняват професионалните задължения, трябва да спре. Да спре час по-скоро.  Това е една от молитвите ми към Бога всеки ден.

- Друг ваш материал – „Заветите на Хербс“, завършва с въпроса „Имаме ли сега сили като гилдия да следваме примера на Хербс?“. Вие сте редактор в сайта на СБЖ, какви са наблюденията ви - имаме ли?

- Краткият отговор е, че се стремим да не забравяме заветите на Хербс. Всекидневно се стремим. И всеки сам за себе си може да даде отговор дали успява. Най-важният завет на Хербс е моралът. Това отваря отново и отново никога незатворената тема за морала в журналистика, за спазването на етичните и професионални стандарти, за това, че в конкурентната битка между комерсиалните медии цената никога не трябва да бъде платена от морала и честността пред фактите.

Тук ще използвам случая да кажа, че сайтът на Съюза на българските журналисти през последните няколко години изключително много се разви. Той се превърна във всекидневен информационен източник на новини за журналистиката и медиите, културата и образованието както в България, така и в Европа и света. На страниците на нашия сайт представяме изявени колеги, не забравяме учителите си – основоположниците на журналистиката в България, не пропускаме стойностно културно или образователно събитие. Разширихме палитрата от новини и информации, от интервюта и портрети на значими личности. И успяхме да постигнем - по мое мнение - една от най-важните за днес характеристики на новинарските текстове – да представяме новините в контекст на развитие, да припомняме кое и как е предшествало дадено събитие, и какво произтича като следствие. Това е много важно в днешната информационна джунгла, в която се преплитат информация и дезинформация, новини и фалшиви новини, медии и социални мрежи, естествен и изкуствен интелект – една екосистема, в която аудиторията може да се загуби. А не трябва.

- И втората част от книгата ви – „Интервюта“, е свързана с професията ви. Сред стотиците, направени от вас интервюта, сте подбрали такива с известни български журналисти. Защо?

- Да, това наистина е само част от стотиците интервюта, които съм направила през годините. Избрах няколко от последната, преди издаването на книгата, година. Те са със значими личности, които имат какво да ни кажат. Сред тях са генералният директор на Българското национално радио Милен Митев, председателят на Съвета за електронни медии Соня Момчилова, световноизвестният карикатурист Плантю и неотстъпващият му по талант колега-карикатурист Ивайло Цветков, известният журналист-международник и обичан професор Симеон Василев, големият български писател Илия Троянов. С повечето ни свързва познанство от години. Но не това е важното. Важното е, че те има какво да кажат на колегите. И на мен самата като журналист.

Интервюто е особен вид. Много благодатен вид. Интервюто е като психоанализата, позволява ти, ако си умел и подготвен, да извадиш от събеседника много дълбоки и ценни мисли. Да представиш философията му, схващането му за живота, как се справя с предизвикателствата.

Само по себе си интервюто е предизвикателство пред журналиста.

То позволява да навлезеш дълбоко в професионалните свят на интервюирания, да научиш много и много да предадеш на аудиторията. Но трябва да си подготвен. Не може да отидеш на едно интервю с познания по първите резултати, които ти е пуснал Гугъл. Тогава нищо не се получава. И интервюираният, и интервюиращият се измъчват взаимно. Единият може да каже много неща, другият не знае за какво да пита. И се получава отбиване на номера. С подобни интервюта си спечелихме „славата“ на „дръжки на микрофони“ и на „мисирки“.

- Какво искате да кажете чрез тези интервюта към обществото ни?

- С тези интервюта – и с интервютата, които съм правила през годините – винаги съм искала да добавя малки късчета към големия пъзел на картината – политическата, културната, медийната. Така се запълват някои бели петна в голямото платно, каквото представлява животът. И се надявам, че съм успяла. Че съм срещала аудиторията с изявени за времето си личности. И че младите колеги ще могат да ги използват като помагало в бъдещата си работа.

- Епилогът на книгата е посветен на вашия съпруг – големият български франкофон, педагог, личност Иван Кръстев. Присъствието му на премиерата на книгата ви бе особено вълнуващо и за него, и за вас, и за всички присъстващи...

- Присъствието на моя съпруг Иван Кръстев на премиерата на книгата ми четири дни преди да приключи земният му път приемам като велика Божия промисъл, като награда за огромната любов, с която той ме обгръщаше в тези незабравими 12 045 нощи.

Това се превърна завинаги в незабравим за мен спомен.

Аз съм яростно независима личност. И в същото време ние с него бяхме скачени съдове – не можехме един без друг. Това осмисляше живота ни, а любовта беше спойката ни...

- Иска ми се да завършим интервюто с цитата от Леонардо Да Винчи на първа корица на книгата ви: „Заблуждава ни ослепяващо невежество. О, окаяни смъртни, отворете си очите!“... Коментарът ви?

- Големите умове затова са безсмъртни, защото казаното от тях преди векове е все едно изречено за днешния ден. Да. Ние сме окаяни смъртни, заслепени от невежество и е крайно време да си отворим очите. Дано успеем...

Снимки: личен архив на Майя Любомирска