Печат 

и месец ноември...

Върху земята на небесните послания към хората, върху земята на Палестина, се е родил палестинският арабски народ, раснал е, развивал се е, творял е своето човешко и национално битие в неразривна органична постоянна връзка между народ, земя и история. Поколение след поколение палестинският арабски народ не е преставал да защитава храбро своето отечество. Непрестанните въстания на нашия народ са били героично въплъщение на волята за национална независимост. И когато съвременният свят изковаваше новата си ценностна система, съотношението на силите на място и в света изключи палестинската съдба от общата съдба и за сетен път стана ясно, че справедливостта не е единствената, която движи колелото на историята.

Така голямата палестинска рана се отвори към един болезнен парадокс: народът, който бе лишен от независимост и чието отечество бе подложено на окупация от нов вид, стана обект на опита за прокарване на лъжата, че „Палестина е земя без народ“. Въпреки тази историческа фалшификация, в член 22 от Хартата на Обществото на народите от 1919 година и в Лозанския договор от 1923 година международната общност призна, че палестинският народ, подобно на другите арабски народи, отделили се от Османската държава, е свободен и независим народ.

Окупацията на палестинската земя и на други части от арабските земи от страна на израелската армия, изтръгването на мнозинството палестинци от корен и прокуждането от домовете им със силата на организирания терор и подчиняването на останалите на окупация, гнет и операции по разрушаване чертите на техния национален живот, е крещящо нарушение на принципите на законността и на Хартата и резолюциите на Обединените нации, които признават националните права на палестинския арабски народ, включително правото му на завръщане, самоопределение, независимост и суверенитет върху земята на неговото отечество.

Въз основа на естественото, историческото и юридическото право на палестинския арабски народ на самоопределение, политическа независимост и суверенитет върху неговата земя, през 1988 година Палестинският национален съвет, на своята сесия в град Алжир, обяви „в името на палестинския арабски народ създаването на Държавата Палестина върху нашата палестинска територия със столица Светия Йерусалим“.

Месец ноември е пълен със събития, свързани с палестинския народ. Така, на 2 ноември 1917 година, външният министър на Великобритания Артър Балфур прави декларация, адресирана към барон Лионел дьо Ротшилд, един от най-видните представители на британската еврейска общност, че ще бъде устроено национално огнище за евреите в Палестина, която по това време е част от Османската империя, т.е. нито Великобритания, нито някой друг има право да се разпорежда с територията на Палестина и да я подарява на друг, чужд за нея народ, все едно е „земя без народ“, както се разпространява по това време от ционистките кръгове. Също така нито сър Балфур, нито някой друг има законно, политическо или морално право да излиза с декларация, че земята на Палестина, която той не притежава, ще бъде дадена на който и да било друг освен на палестинския арабски народ.

През 1920 година, след поражението на Османската империя в Първата световна война, Великобритания окупира Палестина и на 1 юли 1920 година назначава евреина Хърбърт Самуел да първи върховен комисар в Палестина. През 1922 година Лигата на нациите санкционира мандата на Великобритания над Палестина, по време на който се действа за интензифициране на незаконната еврейска имиграция в Палестина с оглед осъществяване на декларацията на Балфур. Същевременно се потушават една след друга палестинските революции и се избиват много от техните водачи. През 30-те години нещата достигат връхната си точка. Към Палестина масово се стичат ционистки банди, което води до палестинската революция, продължила от 1933 до 1939 година. Стига се до въоръжени стълкновения между коренното палестинско население и евреите имигранти, като по време на тези стълкновения падат много убити. Вследствие на това през 1937 година Великобритания сформира т.нар. Комисия на Пийл, сетне през 1938-ма - Комисията на Уудхед. Тези две британски правителствени комисии призовават за разделяне на Палестина на две държави - арабска и еврейска, но палестинците отхвърлят разделянето на страната им, отказват да признаят и комисиите.

След Втората световна война и създаването на Организацията на обединените нации на мястото на Лигата на нациите, на 15 май 1947 година ООН основава своя Специален комитет за Палестина (UNSCOP), в чийто състав влизат много държави, с изключение на държавите - постоянни членки на Съвета за сигурност. Комитетът излага два проекта за разрешаване на конфликта, първият от които се състои в създаване на две независими държави, като град Йерусалим се подчинява на международно управление. Вторият проект е за създаване на федерация, която да обхване еврейската и арабската държави. Повечето от държавите членки на UNSCOP са склонни да приемат първия проект, който призовава за разделяне, като бъдат направени някои корекции на границите между двете държави - арабската и еврейската, като решението за разделяне да влезе в сила в деня, когато британската мандатна армия се изтегли от Палестина. На 29 ноември 1947 година ООН приема резолюция за разделянето на Палестина на две държави: еврейска - за евреите имигранти, и арабска - за палестинците. Вечерта на 29 ноември 1947 година се провежда гласуването за съдбата на палестинския народ и за разделянето на неговата земя. По това време броят на държавите членки на ООН е едва 57 държави, в гласуването вземат участие 56 - с изключение на една държава - Кралство Сиам (днешен Тайланд). Тогавашните велики сили - Съветският съюз, Съединените щати и Франция, приемат плана за разделяне, изключение прави Великобритания, която предпочита да се въздържи. Сред държавите, които се противопоставят на плана, са всички арабски и ислямски държави, както и Гърция, Индия и Куба. „За“ разделянето са получени 33 гласа, 13 са „против“, 10 държави се въздържат от гласуване и една отсъства. Тогавашният американски министър на отбраната Джеймс Форестал пише в спомените си, коментирайки упражняването на натиск върху държавите да гласуват в полза на резолюцията за разделяне: „Използваните способи за натиск и принуждаване на другите нации в рамките на ООН бяха скандални.“

На 1 октомври 1948 година Всепалестинският национален съвет, свикан в Газа под председателството на Хаджи Амин ал-Хусейни, обявява независимостта на цяла Палестина със столица Йерусалим като демократична държава за всички нейни граждани. За съжаление обаче тази декларация остава без международно признание. От своя страна евреите обявяват независимостта на своята държава под името Израел върху 78% от територията на Палестина, въпреки че резолюцията за разделяне им отрежда малко повече от 50% от цялата територия. Палестинският народ не се предава, а продължава борбата си, за да си възвърне своето отечество и отнетите права. Така през 1965 година започва съвременната палестинска революция, основана е Организацията за освобождение на Палестина - единственият и законен представител на палестинския народ. През 1967 година Израел окупира и останалата част от територията на Палестина (Западния бряг на река Йордан, включително Източен Йерусалим, и Ивицата Газа), която представлява 22% от палестинската територия.

На 2 ноември 1977 година Общото събрание на ООН приема резолюция, с която обявява датата 29 ноември за Международен ден за солидарност с палестинския народ. На 15 ноември 1988 година Палестинският национален съвет обявява независимостта на Палестина върху територията, окупирана от Израел през 1967 година (Западния бряг на р. Йордан, включително Източен Йерусалим, и Ивицата Газа). Това води до признаване на Държавата Палестина от страна на 105 държави. Сред първите държави, признали независимостта на Държавата Палестина, е Република България, към която изпитваме уважение и благодарност за постоянните позиции в подкрепа на борбата на нашия народ за слагане край на окупацията на неговата земя и възстановяване на националните му права.

ООП, под ръководството на Ясер Арафат, и Израел, под ръководството на Исхак Рабин, подписват през септември 1993 година Споразумението от Осло, което предоставя на палестинския народ преходно самоуправление за петгодишен срок, което да завърши с признаване на Държавата Палестина върху териториите на Западния бряг, включително Източен Йерусалим, и Ивицата Газа. Израел обаче не спази и не изпълни казаното в споразумението, не сложи край на окупацията си, до този момент не е изтеглил армията си от тези територии. Въпреки това ООП продължи борбата си, увенчана, на 29 ноември 2012 година, с признаването на Държавата Палестина като държава наблюдател в Общото събрание на ООН, като тя бе призната от 138 държави. Израел продължи да отказва да признае Държавата Палестина и предприе блокада срещу президента на Държавата Палестина Ясер Арафат в неговото седалище в Рамалла до мъченическата му гибел на 11 ноември 2004 година.

Тридесет и две години изминаха от обявяването на независимостта на Палестина, която продължава да стене под окупация. На плещите на ООН лежи историческа и морална отговорност пред палестинския народ за постигането на справедливо уреждане на неговия национален проблем, закрилата му от своеволията на окупацията, възстановяването на неговите национални и исторически права, тъй като тъкмо тя, ООН, допринесе за създаването на палестинския проблем, присъстващ на всички международни форуми. Това започна с Балфуровата декларация, бе последвано от прегрешението с разделянето на Палестина. Също така смятаме, че голяма отговорност лежи върху плещите на европейските държави, които по време на Втората световна война разрешиха еврейския въпрос в своите страни чрез депортиране на евреите в Палестина, където те да се заселят и да я колонизират, и по този начин се оказахме пред нов проблем - палестинския, който очаква своето разрешаване вече повече от сто години.

Тридесет и две години изминаха от Декларацията за независимост, откакто палестинците приеха международните резолюции и създаването на държавата им върху 22% от територията на тяхното отечество (Западния бряг на река Йордан, включително Източен Йерусалим, и Ивицата Газа). Мирът обаче до този момент не е постигнат поради маневрите и отказа на израелските ръководители да откликнат на фундаменталните условия за мир, произтичащи от международното право и международните резолюции. Същевременно липсва и политическа воля от страна на великите сили за прилагане на международното право и релевантните резолюции на ООН. В тази ситуация палестинският народ продължава да се бори за своето място под слънцето, което непременно ще изгрее в небето на неговото отечество и то рано или късно ще се радва на свободата си.

Снимката е предоставена от посолството на Държавата Палестина в Република България.