Завърши един ярък и запомнящ се мандат. Н. Пр. г-жа Сри Астари Расджид, извънреден и пълномощен посланик на Република Индонезия в Република България, Северна Македония и Албания,
ни каза „Довиждане“ с изключително елегантно събитие, състояло се на 30 юни в скулптурния двор на Квадрат 500. При стриктно спазване на всички противоепидемични мерки, наложени от пандемията с COVID-19. На него тя представи на гостите си – тесен кръг от колеги посланици и скъпи български приятели, своята книга „Изкуството на дипломацията“, в която споделя моменти от живота си и мандата си като посланик от 2016 до 2020 година. Изненада ги и с вълнуващ, специално подготвен видео клип, в който тя блестящо изпълнява песента „Я кажи ми, облаче ле бяло“ на български език. А после ги покани да разгледат пространството в Националната галерия, където е изложено направеното от нея ценно дарение на индонезийско изкуство. Изискано и впечатляващо. Както всичко, което тя направи по време на мандата си в София.
„Посланикът-художник“, както я наричахме всички, създаде и утвърди толкова значими културни събития, че те се превърнаха в традиции, които, сигурни сме, ще продължат и в бъдеще – Азиатския фестивал и „Чудесата на Индонезия“. „Жената-посланик“ раздаде толкова много красота и любов у нас, че и България й отвърна със същото. Н. Пр. г-жа Сри Астари Расджид си тръгва от нашата страна с орден „Мадарски коннник“ първа степен, с много почетни грамоти и награди и с най-големия подарък - благодарността и обичта на хората.
Повече за нейната мисия у нас вижте ТУК.
Преди да си замине от България, специално за „Дипломатически спектър“, Н. Пр. г-жа Сри Астари Расджид сподели мисли за своята книга „Изкуството на дипломацията“:
Книгата „Изкуството на дипломацията“ е компилация от много интервюта с индонезийски и български журналисти по време на четиригодишното ми посланичество в България. Тя разказва за различни етапи от моя житейски път, помогнали ми да проуча и дефинирам много аспекти от моята дейност като индонезийски художник и индонезийски посланик.
За мен беше голяма чест, когато президентът на Индонезия, Джоко Уидодо, ме назначи за ръководител на мисията в България, Северна Македония и Албания през 2016 година. Благодарна съм за това назначение, тъй като за мен бе привилегия да представлявам моята нация в тази част на Балканския регион, която има уникална и богата култура. По време на моя мандат направих всичко възможно да представя страната си с любов и страст.
Книгата „Изкуство на дипломацията“ включва много широк спектър от теми, както от моя личен и професионален живот, така и от философиите и идеите, стоящи зад моята дейност като ръководител на мисията на Индонезия в София.
Българските интервюта бяха фокусирани не само върху въпроси, свързани с Индонезия, но и върху любопитни факти, свързани с това как изглежда България в очите на индонезийците.
Първата глава на книгата е за моето детство
От ранното си детство бях вдъхновена от творческата си майка и заинтригувана от богатството на нашата индонезийска култура.
Тази глава е изпълнена най-вече със спомени за моите родители, на които е посветена книгата.
Троицата на Любовта, Състраданието и Честността бяха най-важното ми наследство, което все още вдъхновява нашето семейство. Нека душите им почиват на небето Божие.
Никой не знае какво ще ни донесе бъдещето, докато простото ни ежедневие ни подготвя за него.
Втората глава на книгата е за процеса на подготовката ми за мисията
Тя се нарича „Винаги готова секретарка“. Заглавието й, подобно на тези на другите глави, идва от името на едно от моите произведения на изкуството.
Когато реших да съставя тази книга, ми беше много интересно да видя моите творби от последните тридесет години досега, резониращи и свързващи се с това, което правя и преживявам като опит през дипломатическия ми живот. Всъщност животът е самообогатяващ прогрес, базиран на предишните етапи, които сме изпълнили.
В тази глава обяснявам за образованието си, корпоративния живот, майчинството и накрая за това, как станах професионален артист.
Въпреки страховете си от несигурността, предизвиквана от креативността, бях достатъчно смела да взема решение в хода на средната си възраст да стана художник на пълен работен ден и да преследвам своята страст и своите мечти. Това беше напълно против желанието на майка ми, която беше много сигурна, че артистите остават бедни в живота.
При създаването на моите произведения на изкуството използвам индонезийски традиционни икони и елементи като идеи и метафори за провокиране и задаване на въпроси, свързани с актуални глобални проблеми, както и за насоки към нови мисли, които насърчават мира, състраданието, равенството и човечността.
Пътят на живота ми е бил винаги интересен, но не винаги лек. Аз съм се сблъсквала с моя дял от предизвикателства. Хората казват: „Където се спънеш, там лежи съкровището ти“, аз стигнах до дъното, за да намеря скъпоценностите на прошката и състраданието. След всяка криза, с която се сблъсквах, ставах по-мотивирана и по-силна да вървя по пътя със сила и вяра.
В тази глава някои страници са за моите индонезийски герои, от които научих много. Те са Ра Картини, Ни Агенг Съранг, Принц Дипонъгоро и Адмирал Къумалахаяти от Ачех.
Картини е пионерът на еманципацията на жените в Индонезия, докато останалите трима са индонезийски национални герои, за които създадох серии от художествени произведения, вдъхновени от легендите за тях.
Третата глава на книгата разказва за моята мисия
Озаглавих я с името на художествената ми творба „Вярна служба“, тъй като вярно управлявах и посолството, с доверието на моето правителство към мен като Творец-Посланик.
През последните четири години и половина съм влагала 100% от себе си в мисията по всяко време.
За мен дипломацията също е изкуство – изкуството да нарисуваш мир и хармония, красота и толерантност на платното на международните отношения в интерес на човечеството. Също като изкуството, дипломацията изисква някои умения: ефективна комуникация, свързване и презентиране.
В нашата мисия се очаква от нас да представяме само най-доброто, par excellence.
Четвъртата глава на книгата е посветена на моята любима страна – Индонезия
Тя е най-големият архипелаг в света, съставен от над 17 000 острова. Има повече от 700 езика и диалекта, на които се говори. Все пак един общ език – Бахаса Индонезия, е официалният за всеки индонезиец.
Индонезия е плодородна, пъстра, красива и мистична земя с богато културно наследство. Истинската й красота обаче е в сърцето на нейния народ, в душата на нацията, и в нейното културно наследство.
Индонезия е най-голямата мюсюлманска страна в света. Почитани и практикувани са и други религии и философии. Хиндуизъм, будизъм, християнство и други вероизповедания и вярвания присъстват у нас и са уважавани от цялата нация.
Мотото на индонезийската нация е „Единство в многообразието“, защото ние – индонезийците, знаем цената на това да бъдем „много“ и в същото време обединени в „едно“!
Ние сме като дърво с много клони. Наистина, различните клони на дървото са благословия, защото дават зеленина, плодове, цветове и сенки.
Индонезия е вечно благодарна на мъдростта на нашия основател, президента Сукарно. По време на неговата борба за независимост един холандски свещеник го предизвикал с интригуващ въпрос: „Къде ще сложите Вашата хиндуистка майка, съпруга мюсюлманка с децата и Вашите помощници християни в тази Ваша независима нация?“
Неговият размисъл върху това намерил израз в Панчасила (Петте принципа), станали основна философия за съвременна Индонезия.
Първият принцип е: „Вяра в един и единствен Бог“. Този принцип подчертава духовната страна на индонезийската култура. Да вярваме в Бог означава, че имаме един и същ произход и създател. Еднаквият произход ни обединява като човеци и ни кара да се обичаме един друг, също така и да взаимодействаме справедливо и цивилизовано с нашите братя.
Вторият принцип е: „Справедливо и цивилизовано човечество“, който е здрава основа за морал и етика. Той е основополагащ за взаимното уважение, любов и съчувствие от страна на индонезийците към всяка една нация.
Третият принцип е: „Обединена Индонезия“, който е призив за национална гордост и патриотизъм. Той повелява държавата ни да бъде обединена и защитавана от нашия народ. Принципът предава чувството на любов към Индонезия в кръвта ни, за да защитаваме земята си и призовава нас – индонезийците, да бъдем горди, че сме индонезийци.
Четвъртият принцип е: „Демокрация, водена от мъдростта на представителите на Народа“. С този принцип властта е дадена на Държавата, въз основа на волята на обществото за предотвратяване на тоталитаризъм.
Петият принцип е: „Социална справедливост за всички индонезийци“. Това е принципът, който гарантира благосъстоянието на нашата нация, справедливостта и уважението към основните права на всеки.
Както виждате, тези пет принципа не само обединяват нацията като общество, но и сближават хората като Божии създания и ги кара да се обичат независимо от религиозните различия, както и да бъдат толерантни към други религиозни общности.
Петата глава на книгата разказва за страните на моята мисия
Надявам се гражданите на България, Северна Македония и Албания да открият в нея моята истинска благодарност към техните държави.
Източна Европа е считана за културната част на европейския континент, където народните традиции и обичаи са все още живи.
Българите добре пазят своята култура, тъй като добре осъзнават важността да пазят своето наследство и културни корени за бъдните поколения.
Животът между Азия и Европа и взаимодействията с различни народи на кръстопътя на цивилизациите от векове, е направило българския народ много толерантен и миролюбив. Българите са любезни и искрени с приятели и чужденци, и същевременно са горди, че са българи. Те възприемат други култури и народи, опитват се да опознаят тяхната история и философии. Това е истински знак за гъвкавост и обогатяващ подход. Този е активът в бъдещето на българския народ.
България, здраво вкоренена в историята, търси свежите клони на знанието, изкуството и вдъхновението. Българската азбука - кирилицата, е била възприета и приспособена в руския език. Този факт потвърждава, че българите винаги са търсили и ценили знанието.
Шестата глава от книгата говори за моята дипломация
Тъй като стратегията на моята мисия беше културната дипломация, много от въпросите тук са за понятията, методите на приложение, както и за постиженията ми в различни аспекти на двустранните отношения и публичната дипломация.
Университетите и образователната система винаги са имали първостепенно значение за благосъстоянието на всяка нация. Първата ми работа в България от самото начало на мисията беше да активираме курса по индонезийски език в Софийския университет. С радост мога да ви кажа, че много българи имат интерес да се запишат в курса по индонезийски език и култура, нещо, което им позволява да имат по-добри възможности за връзки с Индонезия.
В тази глава аз съм обяснила на интервюиращите моите идеи, стоящи зад инициирането на Азиатския фестивал и зад серията от програми и изложби под надслов „Чудесата на Индонезия“, и основаващи се на стратегията на моята мисия, културната дипломация.
Чрез Азиатския фестивал ние успяхме да съберем на едно място Иран и Саудитска Арабия, Индия и Пакистан, Южна Корея и Северна Корея. Философският смисъл на Азиатския фестивал беше в индонезийското мото - „Единство в многообразието“, което в българския контекст е: „Обединението прави силата“.
Според моя опит „Културната Дипломация“ е най-ефективният начин за разпространение на човешката култура, за създаване на свързаност и прокарване на пътища за взаимно разбирателство и установяване на толерантен свят с обединени човешки общества, постигане на пътека към световен мир.
Тези принципи евентуално биха разкрили възможности за развитие на търговия, туризъм и инвестиции.
Това беше доказано от почти 330%-ното увеличение на търговския обмен между България и Индонезия през 2018 година и повече от 500%-ното увеличение в търговския баланс за първото четиримесечие на 2020-та, в сравнение с предишните години. Честно казано, материалните резултати и числата за мен не са от такова значение, ако ги сравним с важността на полагането на основите на двустранните отношения чрез „Културна Дипломация“.
Седмата глава на книгата включва някои размисли за бъдещето
Това, което виждам в света днес, е залезът на процеса на Западното влияние и изгревът на Азия. Ще видим ново явление в света, което аз наричам „Източно влияние“.
Изтокът притежава едно съществено съкровище, което може да предложи в днешния свят. Ние имаме духовност, фамилни връзки и сложни традиции с дълбоки философии и смисъл, черпещи енергия от автентичното изкуство и истинското изразяване на човешките ценности. Тези ценности са търсени от света в днешно време.
Виждам как бъдещето дава повече роли на Индонезия, тъй като нашата страна има уникална културна енергия. В една картина отпреди 20 години, която също присъства в книгата, аз съм изобразила въздигащата се Азия и трансфера на власт и богатство към Изтока.
С радост мога да ви кажа, че България също ще стои по-дръзко на картата на света през ХХI век като културна сила в Европа.
Осмата глава на книгата не беше планирана, тя засяга непредвидената пандемия, която шокира и промени света
Интересното е, че имам много художествени творби, които можех да вмъкна в контекста на това дълго интервю, направено по времето на изолация заради вируса COVID-19.
Последната глава на книгата е моят монолог на ТЕД-екс Витоша за "Културната Дипломация"
България е културна страна, може би това е основанието аз да бъда избрана за ръководител на мисията на Индонезия тук, затова и определих моята стратегия като „Културна Дипломация“.
Чрез културна дипломация ние можем да създаваме хармония и да допринесем за мира. Чрез културата ние свързваме хората в прослава на „Единството на Човечеството“, което за нас – индонезийците, е „Единство в многообразието“.
„Културната Дипломация“ създава взаимно доверие и разбирателство между нациите. От моя опит знам, че тя е доказано ефективен и отличен начин за популяризиране на Свързаност, Мир, Толерантност и Хармония между народите. Както любовта свързва хората, така културата обединява народите.
В заключение, знайте, че любовта ми към българската нация е вечна.
Благодарности:
Много съм благодарна на правителството на Република България за ордена „Мадарски конник“ първа степен, връчен ми от българския президент Н. Пр. Румен Радев.
Искрените ми благодарности и към вицепрезидента г-жа Илиана Йотова, която присъства на презентацията на книгата ми „Изкуството на дипломацията“.
Благодарна съм и на Българската търговско-промишлена палата за почетната диплома за принос в развитието на бизнес отношенията между България и Индонезия.
Моите искрени благодарности и към проф. Ирена Петева за специалната награда - Почетен знак „70 години УниБИТ“.
Благодарна съм и на проф. Минчев за връчването на „Отличителната капсула за бъдещето“ от името на IT-отдела на Българската академия на науките.
Бих искала да благодаря на всички мои колеги посланици на Азия в София за голямата им подкрепа в ежегодния Азиатски фестивал, както и на кмета на София - г-жа Йорданка Фандъкова, и на Столична община.
На всички мои колеги посланици в София и особено на моята група приятелки от 23 жени посланици, за тяхната подкрепа и приятелство през годините.
На всички мои български приятели за тяхното приятелство и подкрепа по време на 4-годишната ми мисия тук, в България - винаги ще останете в сърцето ми.
Ако все още имате време, бих искала да Ви поканя (в групи от по десет души) да разгледате нашата постоянна индонезийска колекция на културно наследство, която дарихме на Националната галерия, по време на посещението на министъра на външните работи на Индонезия в София, в края на миналата 2019 година.
Благодаря на целия екип, работил по книгата и в България, и в Индонезия, за огромния му упорит труд, който я направи възможна. И по-специално на:
- Редактора в България: г-н Наби Масуми, който, от името на всички редактори представи много изчерпателно съдържанието й. Така всички знаят, че тази книга не е само доклад за мисията ми на посланик. Това е кратка история на моя житейски път и моя артистичен живот, които изпълват и усъвършенстват мисията ми на посланик.
- Редактора в Индонезия - г-жа Секар Аю Асмара, която трябваше да присъства на презентацията на книгата тук, но поради извънредната обстановка не може да дойде.
- Дизайнера на книгата в Индонезия - г-н Ланс Брахмантьо, за прекрасния дизайн.
- Издателя и печатаря в София - г-жа Анастасия Бонева
- Нашия водещ приятел-журналист в България Оля Ал-Ахмед за това, че ми направи специално интервю по време на пандемията, отпечатано в една глава от моята книга, а също така и на всички журналисти, които ме интервюираха в България и създадоха същината на книгата.
- Преводачите на книгата: г-жа Аиша Фаузия, Томина Василева и Галина Кирова.
- Директора на Националната галерия - г-жа Яра Бубнова, нейният заместник - г-н Николай Ощавалийски и целия екип, за щедрата подкрепа през годините работа с нашето индонезийско посолство.
И не на последно място, на всички служители в индонезийското посолство в София за голямата им подкрепа и упорит труд, за да направят това събитие възможно.
Когато съм далеч от вашата страна и ми липсва България, ще си пея любимата ми българска песен - „Облаче ле бяло“. Посветих време да запиша песента на фона на красив български пейзаж, за да покажа своята признателност към българската нация за това, че беше толкова мила към мен по време на моята мисия.
Накрая ви каня да чуете песента и нека Бог да благослови нашите народи!
Благодаря Ви много.
|
|
Снимките са предоставени от посолството на Република Индонезия в Република България.
Горе: Н. Пр. г-жа Сри Астари Расджид, извънреден и пълномощен посланик на Република Индонезия в Република България, при получаването на ордена „Мадарски коннник“ първа степен от президента Румен Радев. Тя, от своя страна, му подарява книгата си „Изкуството на дипломацията“.
Долу. Първи ред: Нейно превъзходителство подарява на Президента и на Вицепрезидента портретите им, нарисувани от нея; Н. Пр. г-жа Сри Астари Расджид при получаването на почетната диплома за принос в развитието на бизнес отношенията между България и Индонезия от г-н Цветан Симеонов, председател на Българската търговско-промишлена палата и на Почетния знак „70 години УниБИТ“ от проф. Ирена Петева, ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии. Втори ред: моменти от представянето на книгата „Изкуството на дипломацията“
