Бележка на редактора: На 24 март 2026 г. в Чешкия център в София се състоя премиерата на новата книга на Анелия Райчева „Стари сметки за уреждане“.

Събитието предизвика силен интерес, събра изтъкнати представители на софийския елит и премина с голям успех.

Познаваме авторката от години като служител в Посолството на Кралство Дания в Република България, който съчетава дипломатическата работа с литературното творчество. Но преди това Анелия Райчева е работила 20 години като стюардеса и може би затова небето присъства неизменно в нейното творчество. А то е наистина впечатляващо.

Още първата й книга - „Едно 111. Изповедта на една стюардеса“ (2015), автобиографична проза, показва огромния потенциал на таланта й. Следва „Месечен цикъл“(2018), сборник от 12 разказа, всеки, носещ името на месец от годината, и всеки, разказващ за впечатляващите житейски ситуации, в които попада способен столичен хирург и с които се опитва да се справи. В „Уиски по всяко време“ (2023) авторката отново се връща към небето, за да разкрие безкрайно откровено всичко, което се случва на десет хиляди метра височина при хиляда километра в час.

И ето че сега идва романът „Стари сметки за уреждане“ (2026), издаден от издателство „Книги за всички“. За какво става дума в него? Разказва ни самата авторка...

Вдъхновението за написването на тази книга се появи без предупреждение, като внезапно осенение, което нямаше търпение да се изобрази върху виртуалните страници на личния ми компютър. Животът такъв, какъвто е, какъвто сме го живели или го живеем, какъвто често си го представяме, какъвто бихме си го пожелали, какъвто се страхуваме да не стане или какъвто не подозираме, че може да бъде...

Не подозираме също какви можем да бъдем или да станем самите ние, къде и как може да се озовем без всякакво предупреждение, по силата на всемирното движение и превратност на реалностите и събитията, които протичат извън нашата воля и независимо от всичките ни намерения, без значение добри или лоши. Никой от нас не очаква през какви перипетии е възможно да премине човешкият дух, какви сили движат или определят човешките съдби, до каква степен зависи от нас дали и доколко да им се подчиним или да им се противопоставим, накъде ни водят и какъв би бил възможният изход.

Дори и неписаната статистика сочи, че независимо кои сме, какви сме и към какво се стремим, рано или късно в живота си неизменно започваме да си задаваме въпроса за смисъла. „Смисъла“ на всичките ни усилия, надежди, мечти и проекти, съзидание или разрушение, движение или покой, развитие или тъпчене на едно място, обществени и лични отношения, борби, победи и поражения. И като правило по-прозорливите достигат до заключението, че всъщност животът няма крайна цел. Че каквото и да постигнем, каквато и еуфория от върховите си постижения да изживеем, колкото и високо да скачаме, да крещим и да хвърляме шапки, това трае само временно и после настава относителна тишина. И в тишината се обажда едно тихо, но ясно различимо гласче нейде из дълбините на съзнанието: „И сега какво?!“

Отговорът на този въпрос много зависи от степента на личностното развитие на конкретния индивид. При едни той звучи като „Как какво! Ами аз вече съм звезда! ЗВЕЗДА! Някой случайно да не ме е забелязал?“. В този диапазон се наблюдават предизвикващите най-искрено съчувствие издънки, сътворени от хора, наивно повярвали в абсолютното си съвършенство. В някои източници това явление е наричано „достигане на най-високото ниво на некомпетентност“, подплатено с непоколебима увереност в превъзходството си над всички останали, недостойни за внимание представители на човешкия род или минимум на съответната гилдия, към която героят принадлежи.

Другата категория – онази на осъзналите, че всеки успех е само стъпало към по-нататъшното развитие и че идеални хора просто не съществуват, слуша онова тихо гласче с нарастваща тревога. Не е лесно да намериш новата посока на движение, новия си успешен проект, да се съсредоточиш върху по-нататъшните си цели и намерения, да хвърлиш блестящата тога на отлежалия вече успех и отново да наденеш работния гащеризон, попил доста труд, пот и безсънни нощи. Повечето от тези хора избягват да се хвърлят с главата напред в каквито и да било съмнителни проекти. За тях не са цел блясъкът на славата и постоянното присъствие в центъра на общественото внимание, за тях винаги и във всичко формата отстъпва пред съдържанието. И те спокойно и без самосъжаление се оттеглят обратно в сянката, за да си дадат време да намерят правилния отговор на онзи зададен по-горе въпрос. Те не маниерничат, не правят демонстрации, не настояват за известност на всяка цена, просто продължават осъзнато да се движат напред. Обикновено минават години, преди светът да има нов повод да забележи, че някой от тях е създал нещо добро, и да му намигне съзаклятнически в смисъл „А, ето те пак, радвам се да те видя отново!“.

На страниците на „Стари сметки за уреждане“ разгърнах цялата тази палитра от характери и виждания за света, добавих и някои неочаквани нюанси, измерения и пространства в стремежа си да създам една дълбоко търсена и мечтана от хората атмосфера на доверие и безрезервна подкрепа насред относително безвремие и „безпространствие“ (съзнавам, че тази дума я няма в българския език, но значението ѝ е ясно за всеки). Създадох тази атмосфера нарочно да напомня за условията на безтегловност в открития космос, където телата са в състояние на постоянен полет, осъзнаван като абсолютна свобода на тялото и духа, където идеята за тежест и ограничение съществува като представа, но не и като реалност, а стремежът към търсене на правилната посока е смисълът на цялото действие.

Ще се радвам, ако решите да посветите част от ценното си време на общуването с тази книга и искрено вярвам, че ще ви допадне. Желая ви щастие!